Чу през отворената входна врата боричкане и тропот, някой се удари в стената, изсумтя и застена от болка. Ези понадигна глава колкото да надзърне. Точно в този миг през вратата изхвърча пистолет, който се плъзна по верандата и спря само на няколко крачки от носа му. Той го погледна озадачен — това пък какво ли беше?
И да се пресегнеше, не можеше да стигне оръжието, без да се показва, а Ези нямаше намерение да го прави. Наемният работник сигурно щеше да се зарадва, че е дошло подкрепление, но докато престъпниците не знаеха, че и Ези е тук, той имаше известно предимство.
Още умуваше какво да предприеме оттук нататък, когато мъжът излезе, залитайки, на верандата — най-неочаквано Ези се сети, че той се казва Джак. Превит одве, прекоси с несигурна крачка верандата и заслиза по стълбите, по-скоро тласкан от инерцията, отколкото от мускулната координация. Успя да се закрепи на крака и както се държеше с лявата ръка отдясно за главата, закрета, олюлявайки се, през двора — нозете му всеки момент щяха да се подкосят.
49
„Слава Богу, слава Богу!“, помисли Ана, когато Джак се показа на вратата. Личеше си, че го боли много и той едвам се държи на крака. От удара, който му бе нанесъл Карл Хърболд, главата му кървеше. Лицето му бе издрано и цялото в синини. Но той беше жив!
Ана се замоли Джак да не се препъне и да не се строполи. Загледа със свито сърце как със сетни сили той прекосява верандата и слиза по стълбите. „Още само няколко метра и ще си при нас, в безопасност!“
Почти се беше изравнил с колата на Ломакс, когато Карл се показа на вратата.
Облегна се на рамката, ръката му беше обагрена с кръв, с която бе наквасен и десният крачол на панталона му — под него се аленееше отворената дълбока порезна рана. Вече беше пребледнял като мъртвец. Под хлътналите му очи се тъмнееха кръгове. Устните му бяха обезкървени. Животът буквално изтичаше капка по капка от тялото му.
Но той още не беше мъртъв. Събра сили да пристъпи бавно напред, да се наведе и да вдигне пистолета. А също и да вдигне ръка.
Ана се изправи и се пресегна през покрива на пикапа, сякаш за да подаде на Джак спасително въже.
Той й се усмихна.
„Предупреди го! Хайде, Ана, предупреди го!“
Сякаш бе изричала името му милион пъти, то прозвуча познато, когато младата жена напрегна гласните си струни. Езикът й намери правилното положение върху небцето, устните й замърдаха едва ли не от само себе си.
Дума да няма, помогнаха й и годините на обучение и упражнения. Търпението на учителите не можеше да остане невъзнаградено. Звуците, които Ана не бе чувала никога, изникнаха от паметта й и сега, когато имаше нужда от тях, отново излязоха на повърхността. Но тя щеше да си остане няма, ако я нямаше любовта, волята да го спаси, като изрече името му.
— Джак!
Времето сякаш спря. Всяко движение застина като в рамка. Ана видя как върху лицето на Джак се изписват стъписване и почуда. Очите му грейнаха. Бръчиците около тях станаха по-дълбоки и той засия в усмивка. Образът му се запечата в съзнанието й така, както не би могъл да го съхрани нито един фотоапарат. И тя щеше да носи в душата си този образ, докато беше жива.
После времето възобнови шеметния си ход, сякаш за да навакса изоставането. Радостта върху лицето на Джак беше изместена от болезнена гримаса, когато Карл го улучи в гърба. Джак вдигна инстинктивно ръце, все едно се предава. Залитна напред и се свлече на колене, сетне падна по лице.
Ана изпищя и понечи да изтича при него от другата страна на пикапа, когато видя Ези Хардж, който се бе навел зад верандата и й махаше трескаво.
Карл вдигна повторно пистолета. Този път се целеше в нея.
Карл видя как наемният работник се скрива зад вратата. Досрамя го, че му е пълзял в краката и го е молил да му пощади живота. Беше хленчил като последния страхливец — всъщност не беше по стока от брат си Сесил.
Наистина беше загазил не на шега. Кървеше като заклано прасе и ако не спреше кръвта, не след дълго щеше да умре. Веднъж беше гледал как един затворник умира от ножа, с който го бяха намушкали в черния дроб. Карл не бе участвал в кавгата, затова не бе сторил нищо, за да я спре или да помогне на човека. Бе стоял отстрани заедно с всички останали, беше правил облози кой ще надвие и бе зяпал как кръвта на мъжа се стича в канала в банята, докато той не издъхна.
Не му се мреше по същия начин. Изобщо не му се мреше. При всички положения нямаше да се сбогува с белия свят, без да повлече след себе си и онзи мухльо.
Напрегна се и допълзя до вратата. Забеляза, че не може да разчита на Майрън, който седеше ни жив, ни умрял, а от зейналата му уста се стичаше слюнка. Съжали, че не може да му види сметката, задето толкова глупаво е издънил и двамата. Но сега не му беше до Майрън. Важна бе всяка секунда.