— Карл сърди ли ми се?
— Карл е мъртъв.
— А!
— Губиш много кръв, Майрън.
— Боли ме.
— Можеш ли да се изправиш?
— Ами да.
Ези му помогна да стане и го поведе покрай Ломакс. Майрън дори не погледна трупа. Сякаш не забеляза и Карл, когато прекрачи тромаво прага и излезе на верандата.
— Ще ми дадете ли шоколадова вафла?
— Разбира се, Майрън.
— И пуканки.
— Нека първо стигнем в болницата.
Надули сирени, по пътя към къщата вече се носеха полицейски коли и линейки. Ези си даде сметка, че откакто е прекосил арката от ковано желязо, са минати само няколко минути. Нямаше да се изненада, ако му кажеха, че е дошъл тук преди милион години. Поне така му се струваше.
Предаде Майрън на двама полицаи, които му прочетоха правата още докато лекарите от „Бърза помощ“ го преглеждаха. Той поиска и от тях обещаната вафла и пуканки.
Друга лекарка от „Бърза помощ“ нареди на Ези да легне на верандата, докато донесели носилката.
— За кой дявол ще лягам? — тросна се той сприхаво. Младата жена го изгледа озадачено.
— Прострелян сте, господине.
Чак тогава той усети туптящата болка в дясната си ръка.
— Ох, дявол го взел!
Всъщност се радваше, че Карл го е прострелял. Беше си мислил, че е изтървал пистолета от небрежност или просто от старост. Засмя се, при което младичката лекарка го погледна притеснено.
— Не, моето момиче, не съм изпаднал в делириум — обясни й той. Отказа и да се качи на носилката за такова късо разстояние. — Ще стигна и сам.
— Хей, Ези! — провикна се шериф Рон Фостър, после дотича и тръгна до него. — Как се чувстваш?
— Не мога да се оплача.
— Добре, че беше ти! Без теб щеше да стане голяма касапница.
Без да обръща внимание на комплимента, Ези попита:
— Как е Стив Джоунс?
— Ще има доста да го лекуват, докато си стъпи на краката, но ще се оправи.
— Добър офицер е. Жалко за Джим.
— Да.
— Ами той? — кимна Ези към мъжа, който му бе спасил живота и когото товареха на линейката.
Ана Корбет и момченцето се качиха след носилката.
— Всеки момент може да изгуби съзнание. Вероятно има вътрешни наранявания. Още е рано да се каже.
Ези кимна свъсено и усети как на гърлото му засяда буца.
— Ако не беше той, вече да съм на онзи свят.
— Нека те прегледат и ще ми обясниш какво точно се е случило. Когато решиш, разбира се.
— Не знам какво е станало вътре — каза Ези на Фостър. — Но явно е било доста напечено. Истинско чудо е, че са се измъкнали живи.
До линейката оставаха само няколко метра. Той усети, че му се вие свят, но нямаше намерение да се унижава и да моли за носилка, след като веднъж вече беше отказал. Не беше очаквал, че е изгубил толкова много кръв. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да продължи нататък, без да се олюлява.
— Не мога да разпитам госпожа Корбет, докато не дойде преводачката — рече Фостър, — но попитах детето какво се е случило и то ми обясни, че лошият чичко е застрелял господин Ломакс и е ударил Джак, а после майка му е намушкала лошия чичко.
— Ана ли го е намушкала?
— Да, с ножа на Джак.
— Ах, този прословут нож! — пророни Ези.
— Моля?
— Нищо — рече Ези: не виждаше смисъл да споменава за сцената, разиграла се между Ломакс и наемния работник.
Сега вече съперничеството между тях — ако изобщо имаше такова, изобщо не беше важно.
— Шериф Фостър! — извика един полицай и дойде при тях. — Съдебният лекар каза да ви предам това. Извади го от гърдите на Карл Хърболд — поясни той и му връчи найлонов плик, в каквито слагат веществените доказателства и в който имаше окървавен нож.
— Благодаря — каза Фостър, после вдигна плика и огледа ножа. — Изглежда доста страшничък.
— Може ли да го видя?
Шерифът подаде плика на Ези. Както беше казала и госпожа Пресли, секретарката на Ломакс, ножът с кокалена дръжка наистина си беше доста странен. Ези бе решил, че тя преувеличава, когато се опита да му опише острието, то обаче наистина бе с необичаен синкав цвят, като повърхността на ледник.
— Мале, каква страхотия!
— Не бих искал да пробвам върха му — отвърна Фостър.
— Виждал съм само още един нож като този. Преди доста години, у един мъж, който се подвизаваше тук, в града. Казваше се Джон…
Най-неочаквано Ези остана без дъх и усети как нозете му се подкосяват. Сигурно беше залитнал, защото Фостър се пресегна да го задържи.
— Госпожо, май ще припадне.
Лекарката от „Бърза помощ“ го хвана под ръка.
— Знаех си аз, че трябва да го качим на носилка.
Ези се опита да се отскубне.
— Как му викат на това? — изграчи той и прокара пръст по пъстроцветното острие в найлоновия плик.