— Хайде, Ези! Тръгвай към линейката! — нареди му по-младият шериф с назидателен тон, от който по принцип Ези би се ядосал, но сега направо се вбеси.
Фостър и лекарката се опитаха да го поведат, като го крепяха от двете страни, но той се заинати като магаре на мост — не искаше да помръдне.
— Ножарите си имат думичка за такова острие, нали? Как беше?
Беше почти сигурен, че е прав, но искаше да се увери.
— Ези…
— Кажи де, дявол те взел!
— Ами… — Фостър щракна бързо с пръсти и затърси думата. — А, да, кремъчно острие. Защото навремето индианците са майсторели от кремък ножове с такива остриета.
50
— Според мен не бива да ставате, господин Хардж — каза медицинската сестра, отговаряща за лечебната физкултура и рехабилитацията.
Беше влязла в болничната стая и го бе заварила да седи на края на леглото.
— Сигурно не бива, но въпреки това ще стана.
— Ще повикам главната сестра.
— По-добре си гледайте работата — тросна се Ези. — Ранен съм в ръката. Някаква си драскотина. Не виждам причина да лежа.
— Да, но са ви правили операция. На система сте.
— Чувствам се чудесно. — Той свали нозе и се изправи. — Ето, виждате ли? Няма ми нищо. Само ще се поразходя по коридора. Ще се върна, преди да са ме усетили. А вие си мълчете, чухте ли?
Подпря се на стойката на системата, която беше на колелца, и закрета към вратата. Облицованият с плочки под се студенееше под нозете му. Ези прихвана със свободната си ръка болничния халат.
Излезе от стаята и свърна наляво по коридора. Погледна през рамо младата сестра, която кършеше ръце и се чудеше какво да прави, и й кимна насърчително.
Предния следобед, още докато го караха с линейката към болницата, се почувства замаян от лекарствата, които му бяха дали. Помнеше смътно как в спешното отделение са го прегледали и са му направили рентгенови снимки. Казаха му, че куршумът е излязъл от ръката, без да засегне костта. Въпреки това го бяха оперирали, за да извадят разкъсаната тъкан и парченцата кост, а също да видят дали не са засегнати мускулите и да го позакърпят. Някъде по това време Ези загуби интерес и съзнание.
Сутринта се събуди с превързана ръка, с болки навсякъде, с размътена глава и непреодолимо желание да си поговори с пациента, настанен в стая по-нататък в коридора. Бе решен да го стори и нямаше да го спрат никакви сестри и системи.
Стигна безпрепятствено до другия край на коридора. Отвори вратата на болничната стая, която търсеше, и влезе. Вътре се чуваше само тракането на стойката, върху която беше закрепена системата му: едно от колелцата се беше разхлабило. Пациентът извърна глава по посока на шума. Изглеждаше блед като мъртвец, но Ези остана с впечатлението, че макар да го е заварил със затворени очи, той не е спял. А също, че мъжът не е изненадан от появата му.
— Добър ден, шериф Хардж — каза той.
— Здравей, Джони.
Джак Сойър се усмихна тъжно.
— От доста време не са ме наричали така.
— Кога се отказа от името Джон Сойър младши и го смени с Джак?
Мъжът извърна очи към тавана и Ези видя профила му. Приликата беше удивителна и бившият шериф се учуди как не я е забелязал досега. Всъщност не я беше търсил.
Още известно време Сойър гледа тавана, сетне се извърна към Ези.
— След онази нощ престанах да се представям като Джони. — Подир кратко мълчание добави: — Онази нощ промени не само името ми. Тя промени много неща.
Двамата мъже се гледаха дълго: и двамата бяха наясно какво е имал предвид с тези думи.
Проточилото се мълчание бе нарушено от Ана Корбет, която влезе с чаша кафе. За разлика от Джак Сойър тя бе стъписана, че заварва в стаята и Ези.
— Добро утро, Ана!
Младата жена му се усмихна, после остави кафето на шкафчето до леглото, написа нещо в едно бележниче и му го подаде.
— Не е нужно да ми благодариш — рече той, след като прочете написаното. — Радвам се, че вие с детето не пострадахте. Това е най-важното. Как е тази сутрин момчето?
— При Марджори Бейкър е — обясни Джак. — По молба на Ана тя го е водила на детски психолог. Както личи, Дейвид има нужда от утеха и помощ.
— Ще му мине като на кутре. Децата издържат на какво ли не.
Ана написа в тефтерчето втора бележка и я подаде на Ези.
— Момчето се притеснява за Джак и ми се разсърди, че не му позволих да дойде в болницата — прочете той, сетне се извърна към Джак. — Както гледам, те харесва, а?
— Аз също го харесвам. Страхотно хлапе. Ужасно неприятно ми е, че вчера беше там и видя всичко. Чу мръснишките брътвежи на Карл. — Личеше си, че наистина съжалява и е загрижен за детето. — Ана би трябвало да е с него, вместо да си губи времето тук. — Той се извърна към нея. — Но не иска и да чуе да си тръгне.