Дълго време никой не пророни и дума, дори не се помръдна. Досущ непознати, които се возят заедно в асансьор, тримата избягваха да се поглеждат в очите или да подхващат разговор. Каквото и да кажеха сега, щеше да прозвучи изтъркано, но тишината като че ли им тегнеше още повече.
Тя се проточи сякаш вечно, докато накрая Джак не се прокашля и не рече:
— Страхувах се да хвърля ножа в реката, опасявах се, че ще го извадят и той ще послужи за веществено доказателство срещу мен. Затова го задържах. В началото от страх да не ме хванат. После като талисман. Той непрекъснато ми напомняше на какво съм способен, плашеше ме. Не знам колко пъти след онази нощ ми е идело да го запокитя, но това, че го носех у себе си, сякаш по някакъв необясним начин ме предпазваше да не извърша отново същото. Дори вчера не намирах сили да го използвам, докато накрая вече не виждах друг изход.
— И онази нощ, Джони, не си имал друг изход — каза едва чуто Ези. — Действал си при самозащита.
— При самозащита ли? — засмя се горчиво Джак. — Де да беше така! Аз бях по-млад и по-силен от баща си. Сигурно можех да го изтощя и вразумя. Или да му избягам. Дали съм могъл да постъпя по друг начин? Да ви призная, не зная! Но всеки Божи ден си блъскам главата дали е било толкова наложително да го убивам. Знам само, че когато забих острието, исках баща ми да умре.
— Щеше да го иска всеки, който се бори за живота си.
Джак погледна Ези, после сведе очи — явно не бе убеден, че другият мъж е прав.
— Какво направи с трупа?
— Изтеглих го надолу по течението. Дърпах го часове наред. Когато вече се развиделяваше, го извлачих на брега и изкопах с голи ръце дупка в гората. Покрих я с камъни. Трупът на баща ми сигурно още си е там. Целия следващ ден вървях пеш, докато се прибера. После спах, кажи-речи, цяло денонощие. Тъкмо си събирах багажа, за да се махна оттам, когато ти дойде и започна да ме разпитваш за Патси Маккоркъл. Бях уплашен до смърт, странно, че не си чул как ми тракат зъбите от страх.
— Ти, Джони, си беше дете.
— Вече бях голям. Достатъчно голям, за да съзнавам, че трябва час по-скоро да се махна от Блуър, докато някой не се е усетил, че баща ми го няма. Платих, каквото имахме да плащаме в града, дадох на хазяина наема, казах му, че се местим, и аз не знам къде, и още същата вечер се качих на един товарен влак. Оттогава не съм спрял. Вечно се озъртам. Никога не се задържам за дълго на едно място. Не се обвързвам трайно, за да мога да се вдигна и да замина във всеки момент. — Джак погледна Ана и извърна очи, сякаш се страхуваше да види как й е подействал разказът му. — Щом научих, че Карл е избягал от затвора, разбрах, че е дошло време за разплата. Върнах се тук с риск да изгубя свободата си, с каквато всъщност не разполагам.
Ези седя дълго, загледан в шарката на линолеума, после се изправи мъчително.
— Да, ти обезвреди Карл Хърболд и така се превърна в герой. Колкото до другото, вече не съм шериф. Това, което ми каза, ще си остане само между нас. Ти направи за мен много повече, отколкото подозираш, Джони. Да де… Джак. Доволен съм, че най-после разбрах какво точно е станало. Било, каквото било. Оттогава е минало много време. Мен ако питаш, това вече е без значение.
— За мен е от значение — заяви Джак, с което го изненада. — Онази нощ преобрази живота ми, но не безвъзвратно. Стига да реша, отново мога да го променя. А аз искам точно това. Ако бях казал истината, нито ти, нито Делри щяхте да обвинявате братя Хърболд за смъртта на момичето. Отношенията между Делри и доведените му синове щяха да се развият другояче.
— Те си бяха разхайтени деца, Джак. Всичко щеше да си остане същото.
— Дори и да е така, Делри нямаше да живее с мисълта, че Карл се е заканил да го убие — възрази по-младият мъж. — Вчера Ана и Дейвид се разминаха на косъм със смъртта — поклати той упорито глава. — Не, Ези, с онова, което направих и не направих, причиних много болка на не един и двама души — включително на теб. Както и да го наричаш, факт е, че съм убил баща си. Искам веднъж завинаги да смъкна от плещите си бремето на вината. Но няма да го постигна с това недодялано излияние пред теб. Моля те, предай на съответните органи какво съм ти казал, пък да става каквото ще. Дори да ме задържат. Дори и да ме хвърлят в затвора. Дори и да ме изправят пред съдебни заседатели. И да ме осъдят. Да става каквото ще! Но този кошмар да свърши веднъж завинаги!
— Как така не знаете къде е? Често ли си губите пациентите? Къде е завеждащият отделението? Намерете съпруга ми! Незабавно! — изкрещя Кора на медицинските сестри. Срамежливата младичка сестра, станала свидетелка на бягството на Ези от болничната стая, се правеше, че чете някакъв медицински картон.