— Мисли му, Сесил — добави и полицаят с клечката кибрит.
Двамата излязоха от кабинета, поговориха с Рейнолдс, собственика на автосервиза, после се метнаха на лъскавия, оборудван по последна дума на техниката автомобил и отпрашиха. Сесил се върна при канала, където, преди да се появят ченгетата, бе поправял един пикап. Рейнолдс начаса довтаса при него.
— Истината ли им каза? — изръмжа той. — А си забъркал пак някоя каша, а си изхвърчал оттук, чу ли!
— Да, шефе. Държа да запазя работата си тук. Не искам да имам нищо общо с онзи несретник, брат ми. Аз вече си извлякох поука.
Рейнолдс го изгледа кръвнишки, после се прибра в кабинета и затръшна с все сила вратата.
Сесил понечи да покаже на шефа си среден пръст, но после си каза, че този негодник не заслужава човек да се ядосва заради него. Пък и наоколо имаше колеги. Някои доносничеха на Рейнолдс. Сесил нямаше вяра на никого. Всички до един бяха мижитурки и блюдолизци.
Отново се наведе над двигателя на пикапа под отворения капак и запретна ръкави. Работата не искаше да мислиш много-много, така че той можеше да се съсредоточи върху други неща.
Знаеше, че полицаите ще дойдат. Очакваха Карл да потърси помощ най-напред при брат си. Карл, разбира се, го беше отчел и на последното свиждане в затвора бе предупредил за това Сесил.
— Ще държат под око къщата и автосервиза. Може и да не ги забележиш тези копелдаци, но те ще се навъртат, затова бъди нащрек.
Карл му бе казал, че полицията вероятно ще подслушва и телефона му. Но не бе нужно да го предупреждава. Сесил си знаеше работата.
Ченгетата бяха, разбира се, прави. Двамата братя щяха да се срещнат. И изобщо нямаше да се крият. Властите щяха да научат веднага. Божичко, какъв ден щеше да бъде това!
Сесил едвам сдържаше вълнението си. Не знаеше как ще издържи на очакването, без да се издаде. Пускането под гаранция си бе, кажи-речи, същото, както да те държат в затвора. Редовно го посещаваше някакъв от съда, който си вреше носа във всичко и го подпитваше за живота му. Всеки Божи ден Сесил се явяваше на работа колкото да търпи обидите на онзи мухльо Рейнолдс. И това ако беше живот! Сесил се смяташе за твърде умен и талантлив, за да си пилее времето за живот, какъвто има всеки некадърник.
Освен това те с Карл не можеха един без друг. Не след дълго отново щяха да са заедно и щяха да правят онова, за което ги биваше най-много и което вършеха, откакто се помнеха — щяха да създават неприятности.
До края на работното време Сесил отново прехвърля наум техния план и го премисля, за да се увери, че не са пропуснали и най-малката подробност. Беше му малко криво, че от двамата и досега тартор е Карл. Дори и в затвора пак, както открай време, си беше водачът, макар че тази роля по право принадлежеше на Сесил, тъй като той бе по-големият. Ала Карл не беше от хората, които държат на условностите, и още от съвсем малък бе поел водачеството, за да не го преотстъпи никога вече.
Трябваше да се разберат за едно: оттук нататък Сесил държеше да се чува и неговата дума. Смяташе да го заяви без недомлъвки на брат си. Карл надали щеше да възрази. Вече не бяха деца. Сесил нямаше нужда от бавачка. Той също бе лежал зад решетките. И това го беше калило. Пред ченгетата се беше показал мекушав и слаб, но всъщност бе по-силен и корав, отколкото го помнеше брат му.
Този път нямаше да допуснат издънки. Всичко до най-малката дреболия бе подготвено. Сесил бе измислил как брат му да обезвреди електронните уреди, които слагат на затворниците, за да ги заловят по тях в случай на бягство, беше разработил и още по-съвършен план как да се измъкнат. Така де, дори имаше скрито оръжие, за което Карл още не знаеше.
Сесил се наведе отново над повредения двигател и се подсмихна при мисълта колко смаян ще бъде брат му, когато той му поднесе тази изненада.
7
— Джак каза, че ножът е направен от един воин индианец. От племето на команчите, дядо — обясни Дейвид и спря да дърдори само колкото да гребне с вилицата от картофеното пюре и да го лапне. — Нямаш представа какви работи знае.
Сега малчуганът не говореше за нищо друго, освен за Джак Сойър. Когато се върнаха от града и Дейвид видя, че пикапът още е на пътя пред къщата, едвам изчака майка му да спре, за да скочи от колата.
Делри ги посрещна при портичката между подредения двор и пасището.
— Запозна ли се с Джак, дядо? — възкликна момченцето и развълнувано и задъхано, засипа дядо си с толкова много въпроси, че Ана не разбра повечето от тях.
Делри му каза да миряса. Често го правеше. Обичаше внук си, но неговата неизчерпаема енергия често му играеше по нервите. Ана бе смаяна най-вече от промяната, настъпила у самия Делри. Той беше човек на твърдите убеждения. Отстояваше докрай мнението си. Решеше ли нещо, никога не отстъпваше от думата си. Предприемеше ли нещо, никога не се колебаеше и извиняваше.