Беше ядосан, че банковият чиновник е разговарял със снаха му. А сигурно беше и поуплашен от новината, дошла от Арканзас. Докато излизаше от кухнята, Делри приличаше на застарял мечок, който е останал без нокти и сега вече няма с какво да се брани.
— Дядо на мен ли е ядосан? — попита Дейвид.
Ана се пресегна, притегли сина си и го притисна до себе си.
— Защо да ти е ядосан?
— Защото говоря много.
— Не е ядосан. Само се тревожи заради проблеми, създавани от големите.
— От онзи чичко в банката ли?
Майка му кимна. Дейвид се свъси отвратено.
— Не ми е симпатичен. Мирише на паста за зъби.
Ана се засмя и кимна.
— Не е симпатичен и на дядо ти.
— А на теб?
— На мен също — потрепери тя.
Всеки път, когато говореше с нея, Емъри Ломакс прокарваше длан по китката й или ако се здрависваше, дълго не пускаше ръката й. Тя никога не го бе насърчавала. Просто беше любезна. Но Ломакс явно бе толкова самовлюбен, че не правеше разлика между добро възпитание и флиртуване. Следващия път, когато я докоснеше, тя смяташе да му каже какво мисли за него — че е тъпанар, и да не я пипа повече.
Дали касиерката щеше да се съгласи да го преведе?
— Хайде да се къпеш — рече Ана на Дейвид и го прати на горния етаж.
Докато той се плацикаше във ваната и си играеше с флотилията пластмасови корабчета, майка му се зае да чисти както всяка вечер лицето си. Обикновено го правеше по инерция, като обичайно задължение, което вършеше, без да се замисля много-много.
Тази вечер обаче се взря в огледаното над мивката. От лятното слънце по лицето й бяха избили омразните лунички. Ана си напомни, че преди да излезе, трябва винаги да си слага защитен крем. Бе наследила наситено сините очи от баща си, а мъничкото носле — от майка си. За щастие беше взела от тях най-доброто.
За нещастие ги бе загубила твърде рано. Те бяха починали в рамките на няколко месеца, малко след като тя се бе омъжила за Дийн: майка й от рак на черния дроб, баща й — от сърце.
Беше й мъчно, че не са доживели да видят нейния син — здравичък, чуващ. Жалко, че не го видя и Дийн.
Ядоса се, че си мисли за тъжни неща, и извади Дейвид от ваната. Той се бърса с кърпата, облича си пижамата, ми си зъбите сякаш цяла вечност, само и само да не си ляга, и накрая Ана го нахока. Когато най-сетне момчето положи главица върху възглавницата, майка му приседна на леглото, за да види как то си казва молитвата.
Дейвид затвори очи, долепи длани и ги вдигна до брадичката си. Ана загледа как устните му се мърдат и изричат познатите думи.
— Боже, пази тате, който вече е на небето! Боже, пази дядо! Боже, пази мама! Боже, пази и Джак!
Младата жена не бе сигурна, че е разбрала добре. Дейвид рядко променяше думите на молитвата. Откакто се бе научил да изпълнява този ритуал преди лягане, имаше много малко изключения в това „Боже, пази…“ Първия път за една миеща мечка, която се хранеше от отпадъците по кофите. Те се отнасяха с нея като със свой домашен любимец и всяка вечер й оставяха на верандата курабийки, после я гледаха отвътре как тя си похапва сладко-сладко. Една сутрин Делри я намери мъртва на пътя точно пред портата. Беше прегазена от кола. Няколко вечери Дейвид се моли за нея.
Друг път бе молил Бог да пази плюшеното мече, което беше забравил в „Макдоналдс“. Докато забележат, че играчката я няма, и се върнат да я потърсят, тя беше изчезнала. Някъде около седмица малчуганът споменаваше в молитвите си мечето.
Това бяха единствените две изключения, за които Ана се сещаше.
Всъщност никак не бе чудно, че Дейвид е включил в молитвата си и Джак Сойър. Появата му беше най-вълнуващото нещо, което Дейвид изживяваше от доста време.
За момченце на неговата възраст Сойър приличаше на герой от приключенски роман. Той не бе толкова стар като Делри, вероятно бе по-млад с цели двайсет години. Не беше блед и слаб като педиатъра, който лекуваше Дейвид още от раждането му. Нямаше изисканите обноски на свещеника, който от време на време наминаваше да ги види, макар че последната проповед, която те бяха слушали, бе на погребението на Дийн. Джак Сойър не приличаше на никого от мъжете в мъничкия свят на Дейвид.
Не бе изненадващо, че е направил впечатление на момчето със своите ботуши, с индианския нож, с познанията си за динозаврите и очукания пикап — стар шевролет, боядисан в избеляло оранжево, който носеше белезите си гордо като ветеран от войните.
Дейвид каза „амин“ и отвори очи.
— Как мислиш, мамо, дали ме харесва?
Нямаше смисъл тя да се прави, че не се сеща за кого й говори момчето.