— Сигурна съм, че те харесва. То оставаше да не хареса такова момче за чудо и приказ! — отвърна с жестове майка му, сетне се пресегна и го погъделичка по коремчето.
Дейвид много обичаше да го гъделичкат и настояваше майка му да го прави дори когато тя вече се бе уморила. Тази вечер обаче той не отвърна с обичайния кикот. Само се обърна на една страна и пъхна длани под бузката си.
— Когато порасна, дали ще стана висок като Джак?
— Може да станеш дори още по-висок.
— Жалко, че не мога да му покажа книжката с динозаврите.
После се прозина сънено и затвори очи.
Ана продължи да седи на леглото и да го милва по главицата — сърцето й се сви, че Дийн вече не е сред живите, за да го види. Дийн щеше да е чудесен баща. Дейвид бе лишен от бащина ласка.
Делри беше единственият мъж в живота му. Старецът си беше добряк. Колкото и намръщен да изглеждаше, имаше голямо сърце. Но въпреки всичко не беше баща на Дейвид. Трудно даваше воля на чувствата си. Не умееше да се забавлява заради самата забава. Рядко се смееше. Постоянните лудории на малчугана го дразнеха. И още по-лошо, свекър й не го криеше.
Никога не отваряше дума за първия си брак, за тормоза, който е изживял по време на него, нито пък за лятото, когато животът му се е превърнал в ад. Сякаш бе започнал на чисто през 1976 година, а някой друг е изживял времето дотогава. Даваше мило и драго да забрави този живот и бе погребал дълбоко в себе си лошите спомени. Безспорно имаше и дни, когато наистина ги забравяше.
За беда предния ден, след бягството на Карл Хърболд от затвора тези спомени отново бяха излезли на повърхността.
8
— Надали ще кълве, Ези. Навън е кански пек — рече Бърл Мънди, после отвори плика от кафява амбалажна хартия и пусна вътре пакетче фъстъци.
— Сигурно си прав, но и аз трябва да убивам времето с нещо.
— Май още не си свикнал с пенсионирането.
— Мен ако питаш, никога няма да свикна.
— Влизам ти в положението. Откакто се помня, държа този магазин за стръв и рибарски такъми. Ще ме изнесат оттук с краката напред.
— Сложи и малко щурци — заръча Ези. — И две-три бутилки газирана вода — добави той и остави върху щанда от матово стъкло хладилната чанта.
— Не искаш ли две бирички?
— И дума да не става. Довечера трябва да съм вкъщи.
Мънди се засмя.
— Кора още ли е против пиенето?
— Баптистка до мозъка на костите — потвърди Ези и плати в брой. — Хвани си и бензина. — Преди да влезе в магазина, бе напълнил резервоара на малката лодка. Вдигна сакчето, опаковката щурци, които бе взел за стръв, и хладилната чанта, където бе прибран двете бутилки газирана вода. — Благодаря ти, Бърл.
— И наслука, Ези!
Още преди той да е излязъл от магазина, Бърл нагласи вентилатора, разположи се отново на стола и разлисти евтиното издание на роман на Луи Л’Амур с омаслена корица.
Ези подреди покупките в лодката, където вече бе сложил рибарските такъми — не бяха от скъпите и модерните, защото той не бе от запалените въдичари. Заради спешните случаи, възникващи всеки Божи ден, по всяко време на денонощието, шерифът на един беден окръг не можеше да си позволи да организира предварително свободното си време. Хората в шерифството вечно не достигаха, средствата — също. Така че през последните петдесет години Ези непрекъснато бе работил извънредно и беше на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, триста шейсет и пет дни в годината.
Съмняваше се, че дори работата му да не е била толкова напрегната и да е имал повече свободно време за почивка, е щял да се запали по риболова, голфа, лова или някое от хобитата, на които други мъже буквално бяха посветили живота си. Те просто го отегчаваха. Нищо не поглъщаше вниманието му така, както работата. Ези си я обичаше. Целият му живот се въртеше около нея. Дори когато спеше, пак си мислеше за нея.
Днес, докато плаваше с лодката по реката, му се прииска отново да е на работа.
Пролетта се случи необичайно сушава, нивото на водата бе паднало, течението беше лениво. Реката сякаш не бързаше да се влее в Мексиканския залив на няколкостотин километра южно от Блуър. Слънчевите лъчи бяха превърнали неподвижната й повърхност в ослепително огледано.
Там, където реката се стесняваше, надвисналите над нея дървета образуваха хладен сенчест балдахин. Беше безветрено. Не помръдваше и едно-едничко листо. Растенията покрай реката се бяха спаружили от потискащия пек и всичко наоколо изглеждаше някак посърнало. Костенурките и водните змии току показваха главици в мътната вода при брега. Дори на тях не им се плуваше. Цикадите и те свиреха музиката си някак вяло и отегчено.