Когато Ези насочи лодката към брега, ризата му вече бе подгизнала от пот. Той слезе от лодката и я изтегли във високата суха тръстика. Можеше да намери мястото и със затворени очи. Познаваше го, както собственото си лице. Всъщност го бе оглеждал много повече, отколкото лицето си в огледалото.
Вече не помнеше колко пъти през последните двайсет и две години е идвал тук сам. Неизменно се връщаше досущ поклонник при светилище. Не се замисляше много-много на какво се дължи това от страх, да не би да се окаже, че се е поболял и вманиачил.
Но въпреки това идваше отново и отново и молеше проклетото място да разбули тайната си.
Често се случваше дори да пада на колене. Не за да се моли, а за да оглежда на четири крака пръстта, да проучва участъка сантиметър по сантиметър, да търси дори нещо дребно, което да му подскаже какво точно се е случило на Патриша Маккоркъл.
Тази тъй незначителна за човечеството история се бе превърнала в център на Вселената за шериф Езра Хардж.
Затова и Кора не искаше и да чуе за случая „Маккоркъл“: мъжът й беше направил заради него толкова много жертви, беше му посветил толкова много време! Беше хвърлил толкова усилия, за да изправи пред съда онези, които според него носеха вина за смъртта на момичето. После, щом разбра, че целта му се изплъзва, изпадна в депресия, която насмалко да съсипе брака им.
Кора се закани, че ще го изостави и ще вземе децата, ако не се откаже от този случай. И Ези се отказа. Поне се преструваше, че го е направил. Всекидневното напрежение в шерифството поглъщаше почти изцяло вниманието му. Но когато би трябвало да си почива и да се радва на семейството си, той пак умуваше над нерешения случай.
Този случай му попречи да бъде и добър баща. Кора бе отгледала децата сама, неговото влияние почти не се усещаше, той рядко й се бъркаше. Почти не помнеше детството на сина си и дъщеря си, спомняше си само за тежките периоди, които бяха изживели. Най-страшно бе, когато синът им се пристрасти към наркотиците. Слава Богу, усетиха го навреме, преди той да си е опропастил живота. Сега момчето вече беше женено, имаше две дъщери и бе директор на гимназия — стълб на обществото.
Дъщеря им, която бе две години по-малка от брат си, едва изчака да си вземе дипломата за средно образование и се махна от Блуър. Записа се да следва в колеж, искаше на всяка цена да си намери съпруг, който да й е лика-прилика, и го постигна. Омъжи се за борсов посредник от Далас. Нямаше деца и като че ли бе доволна от това, оглавяваше пет-шест дружества и клубове и прекарваше времето в това да организира обеди и благотворителни концерти. Ези не одобряваше начина, но който тя живееше заедно с онзи надут пуяк, мъжа си. Но дъщеря му изглеждаше щастлива и това според него бе най-важно.
Не си приписваше заслугата, че децата им са станали свестни. Тя принадлежеше на Кора. Ако бяха опрели до него, и двамата щяха да си провалят живота.
Вече двайсет и две години, до ден-днешен случаят „Патси Маккоркъл“ хвърляше тежка сянка върху семейния му живот. Кора бе на седмото небе от щастие, че Ези най-после е излязъл в пенсия и е свободен човек. Той обаче знаеше, че няма да бъде свободен, докато не разбули загадката, тегнеща над този случай. За другите това бе минала история. Никой вече не я помнеше, не се сещаше дори за нея. Това обаче не важеше за Ези. Дори и да се бе заблуждавал, че вече му е все едно, тази заблуда бе разсеяна преди два дни, когато Карл Хърболд бе избягал от затвора.
Никога не беше лъгал жена си, нямаше намерение да започва тепърва. Всичко щеше да е по-лесно, щеше да цари по-голямо разбирателство, ако от време на време беше послъгвал, но Ези бе убеден, че в брака няма място за лъжи. Пък и Кора надушваше и най-дребното шикалкавене.
Сигурно знаеше и че в този душен следобед мъжът й не е тръгнал да лови риба.
Ези остави в лодката рибарските такъми и живите щурци, взе само сакчето и хладилната чанта и се запъти към своята бърлога. Един Бог знаеше кога и как е било повалено дървото. Изкорубеният му дънер беше покрит с лишеи и пълзящи растения и бе прояден от буболечките, но още издържаше на тежестта на Ези, който се разположи върху него. Отвори една газирана вода и отпи голяма глътка. Все тъй разсеяно опита и фъстъците.
Видеше ли мястото, където бе издъхнала Патси Маккоркъл, неизменно си спомняше колко стъписан е бил при вида на трупа й сутринта, след като тя бе умряла.
— Някой докосвал ли я е?
Не се сети да каже друго на младичкия си подчинен, който бе пребледнял и трепереше като листо и който бе дошъл пръв на мястото, след като някакъв рибар бе направил зловещото откритие.