Охранителната фирма бе вкарала в компютъра името му и номера на социалната му осигуровка, на шофьорската книжка и на пикапа и в отговор не бе получила никакви сведения Джак Сойър да се е разорявал, да е взимал лоши кредити, да е плащал с чекове без покритие. Нямаше деца, за които да не е плащал издръжка. Нямаше полицейско досие, никога не го бяха задържали. Дори не бе глобяван от пътната полиция.
Докато осмисляше информацията, Делри прекоси всекидневната, застана на прозореца и погледна към двора. Сойър бе обещал на Дейвид да му върже люлка на големия орех. Предния ден беше отскочил до града и бе купил всичко необходимо. После вечерта след работа, в свободното си време дълго си бе играл да я реже, да пили и да лакира дъската за седалката на люлката. Бе намерил в бараката, където държаха инструментите, една верига и бе попитал Делри дали може да я използва.
Сега я нагласяше на клона на ореха така, че да е удобно на Дейвид. Докато го чакаше да направи люлката, малчуганът припкаше край него и бъбреше по-оживено от друг път.
Дума да няма, Делри изпита огромно облекчение, когато научи, че не е взел на работа някой престъпник или нехранимайко. Това, че в сведенията за Сойър нямаше нищо лошо, говореше добре за умението му да преценява хората.
Защо ли тогава се чувстваше малко потиснат? Нима тайничко се бе надявал новият герой на Дейвид да има в полицията досие, дълго цял километър, и да се окаже, че го издирват ФБР, данъчните и другите държавни служби? Нима си бе търсел някакъв основателен повод да го отпрати от къщата си?
От друга страна, щеше да съжалява горчиво, ако Сойър ги напуснеше. Само след три дни щеше да почувства липсата му. Беше, разбира се, твърде рано да си прави някакви изводи, но дотук не можеше да се оплаче от Сойър. Точно както и беше обещал, човекът работеше като вол, от тъмно до тъмно. А на Делри му бе къде-къде по-лесно да отхвърля всекидневната работа с помощник с яка гърбина и ръце. Вече не смяташе, че няма нужда от помощ. Със Сойър до себе си се бе убедил, че не е така.
Но му беше неприятно, че той е във фермата през цялото време. Не обичаше в къщата му да влизат чужди хора. Особено пък мъже. И най-вече мъже, за които Делри не знаеше нищичко.
Те с Ана и Дейвид бяха живели тук сами. Бяха хора на навика. Дните им почти не се различаваха един от друг.
Делри обичаше, когато сутрин става от сън, да знае какво му предстои през деня. Тримата следваха строго установен ред, животът им бе подреден до най-малките подробности и старецът го харесваше такъв. От това зависеше душевното му спокойствие.
А Джак Сойър щеше да наруши този установен ред. Всеки, който се появеше в къщата, щеше да го направи. Присъствието му тук безспорно щеше да окаже своето въздействие. И Делри се притесняваше какво точно ще е това въздействие.
Дейвид вече го боготвореше, сякаш той е някакъв герой. Но той си беше дете и лесно се прехласваше. Беше като живак, насочваше вниманието си ту към едно, ту към друго. Днес към динозаврите. Утре сигурно към ракетите, вулканите и джунглата. Делри не се тревожеше особено, задето внук му е харесал толкова Сойър.
Виж, Ана беше друго.
Старецът погледна през рамо към снаха си. Тя седеше на тапицираното кресло, бе подпъхнала нозе под себе си, бе сложила на масичката отстрани чаша студен чай и държеше върху скута си роман. Но не четеше. Гледаше през другия прозорец дървото, люлката, момчето, мъжа. Усетила погледа на свекър си, се извърна към него, сетне бързо сведе очи към книгата.
Сви го сърцето от тази гузна реакция — ето, оправдаваха се най-големите му страхове!
Делри усети, че му се дъвче тютюн, който да му възвърне спокойствието, и се насочи към входната врата. Още щом се показа на прага, Дейвид го извика да идел да го люлее на новата люлка.
— Джак каза да не съм се люлеел много силно, докато не съм се научел. Как мислиш, Джак, до утре ще се науча ли?
Делри тръгна към другия край на двора и пъхна в устата си щипка тютюн. После застана отстрани на люлката и я бутна.
— Мога и по-високо, дядо — възропта момченцето. — Не съм бебе.
Джак се облегна на ствола на ореха.
— Да знаеш, Делри, за нищо време ще ти извади душата.
Дейвид заръмжа, все едно лети самолет. Всеки път, щом люлката се доближеше до него, Делри побутваше лекичко седалката. Погледна към Сойър.
— Вчера оправи ли се в града?
— Следвах нюха си и не се изгубих.
Старецът кимна и пак засили няколко пъти люлката.
— Не си длъжен да стоиш тук и вечер. След работно време си в правото си да влизаш и да излизаш, когато искаш, само не забравяй да заключваш портата.
— Благодаря, но няма къде да ходя.