— В Блуър, в търговската палата имаме ново модерно кино, с което много се гордеем.
— Киното не ми е по джоба. Онова, което взимат за входен билет и пакетче пуканки, си е истински пладнешки обир.
— Доколкото знам, има и добри нощни заведения.
— Не съм нощна птица — засмя се тихичко Сойър.
— Е, сигурно има и други места, където да се срещаш с хора. Ние със снаха ми си падаме домашари, но ерген като теб сигурно ще се отегчи, ако стои все тук… без компания.
— А, сигурно — съгласи се Сойър и се почеса по тила, — но не ми остават сили, за да търся компания. В края на работния ден капвам от умора, чувствам се парцал.
— Навремето имаше кръжок, в който несемейните изучаваха Библията. Не знам дали се събират още, но ти би могъл да провериш.
— Е, не се чувствам чак такъв парцал.
Делри се засмя, ала някак с половин уста, и Сойър явно надуши, че старецът нещо увърта и не набира смелост да изплюе камъчето.
— Тази вечер нещо те мъчи, а, Делри? — рече той.
Още от първия ден се обръщаше към него на малко име. Не виждаше причина да иска изрично разрешение.
— Защо питаш? — отвърна с въпрос старецът.
— Така ми се стори.
На Делри не му убягна колко наблюдателен е Сойър. Всъщност в това нямаше нищо чудно. Вече три дни поред двамата работеха рамо до рамо. Ако се попотиш заедно с някого, волю-неволю го опознаваш. Както те с Дийн. Навремето Делри се чувстваше странно свързан с Дийн. Бяха необичайно близки за баща и син, отношение, изковано от съвместния им усърден труд във фермата. Въпреки че спортуваше и се занимаваше с куп други неща, Дийн работеше заедно с него след училище и през лятото, дори докато следваше в колежа, чак докато отиде в армията.
— Има едни хора, които искат да купят фермата — рече Делри ни в клин, ни в ръкав.
Усети как Сойър застава нащрек, макар че той не се помръдна.
— Не знаех, че си я обявил за продан.
— Не съм. Точно това е най-лошото. Но този тип не ме оставя на мира. Някой го е пратил. Обясних му, че и през ум не ми минава да се разделям с имота. Но той не иска и да чуе.
— По-високо, дядо!
— Нека аз — предложи Джак и след като отмести Делри, застана зад люлката. — Дръж се здраво, Дейвид!
— Добре, Джак. Но ти ме засили хубаво.
Той бутна люлката.
— Какви са тези хора, Делри?
Старецът изплю тютюна, от който слюнката му бе станала кафява.
— Строителни предприемачи. От Хюстън. Та снощи този тип — казва се Ломакс, — е пуснал в пощенската кутия лъскава папка, натъпкана с какви ли не чертежи и таблици.
— Е?
— Наумили са си да разделят имота на парцели от по половин декар, на които да построят вили за богаташите. А също игрище за голф, клуб, басейн, неща от този род.
— Виждал съм го — случва се навсякъде — вметна Джак. — Гледаш — празно пространство, а след седмица някой вдигнал на него я ресторант, я супермаркет. Някои смятат, че щом мястото е празно, на всяка цена трябва да го застроят.
— След няколко дни този Ломакс ще дойде да говорим.
— Какви са неговите доводи?
— Нямам представа. И ми е безразлично. Отговорът ми няма да се промени. Той е окончателен. С тази среща и аз, а и Ломакс само ще си пилеем времето, но той настоя и реших да не му отказвам.
— Не му дължиш нищо.
Делри го погледна под око. Лицето на Сойър беше в сянката и той не успя да види изражението му. Но затова пък тонът му бе пределно красноречив. Сойър не беше от хората, които се предават току-така. Може би човекът, когото старецът бе наел, не бе чак толкова благ и отстъпчив, колкото изглеждаше.
— Поне ще имам възможност да му кажа да си гледа работата — рече Делри.
— Каква работа, дядо?
Джак се усмихна съзаклятнически на Делри.
На него му се прииска да отвърне на усмивката, но си каза, че така ще опорочи отношенията между двамата. Все пак беше шеф на Сойър, а не негов приятел. Всъщност не му беше никакъв. Сега вече съжаляваше, че е споделил с него тревогите си за фермата. Така му отреждаше положение, каквото Сойър не беше извоюват.
— Ще се прибирам — рече Делри и изплю тютюна. — До утре сутрин, Сойър. Хайде, идвай, Дейвид.
— Ама аз, дядо, едвам съм започнал да се люлея — възропта хлапето. — Нека още мъничко! Моля ти се!
— Ще имам грижата да го доведа — предложи Джак.
Момчето наистина се забавляваше и беше щастливо на люлката, пък и Делри не виждаше причина да настоява то да се прибира.
— Добре. И бездруго Ана ще дойде след малко да го вземе.
Отново щастлив, Дейвид изчурулика:
— Лека нощ, дядо!
— Лека нощ, Дейвид.
Делри поспря на вратата и се обърна, за да погледа за последно люлката. Дейвид говореше нещо. Сойър го слушаше търпеливо. Явно се чувстваше добре в ролята на бавачка.