— Почне ли да брои, зле ми се пише — поясни малчуганът.
— Тогава слушай.
Детето се обърна и тръгна без желание нагоре по стълбите, като се провикна:
— Лека нощ, Джак!
— Лека нощ.
Ана му показа с ръка да я последва по коридора. Вратите на стаите от двете страни бяха отворени, но докато вървяха към другия край на къщата, Джак не успя да спре и да надзърне вътре. Младата жена го заведе в тясна стая със скосен таван под стълбището.
На едната стена имаше прозорец с щори. Другите две бяха покрити с лавици. При четвъртата бе сложено бюро с две клавиатури — едната бе за специалния телефон, пригоден така, че да може да го използва и Ана. Щатът бе прокарал телефонна мрежа, по която глухите можеха да разговарят, като набират на клавиатурата информацията, пращат я на телефонистка, а тя на свой ред я предава на чуващия в другия край на линията. За съобщенията, предназначени за глухите, системата работеше в обратен ред.
Втората клавиатура бе за компютъра. Бе включен скрийнсейвърът и по екрана, върху обсипаното със звезди небе, профучаваха планети и метеори.
Младата жена го покани да седне на широкия, облечен с кожа фотьойл. Той се разположи и я погледна изчаквателно.
— И сега какво? — Младата жена вдигна ръка като регулировчик. — Да спра? Да чакам? Да не мърдам?
Тя кимна.
— Добре, ще чакам — повтори той думата, след като Ана кимна отново, а носле се обърна и го остави сам.
Джак се заслуша в стъпките й нагоре по стълбището и отсъди, че тя се качва да провери докъде е стигнал Дейвид с къпането. Делри сигурно вече си беше легнал.
Стана от фотьойла и поддал се на любопитството, тръгна да се разхожда из стаята. Ако Ана не искаше той да разглежда, нямаше да го кани тук.
Мебелите не бяха нови, но всичко блестеше от чистота. Листата на бръшляна лъщяха. Всичко си беше на мястото. Макар и с оскъдно обзавеждане, стаята беше уютна. Ана Корбет си беше къщовница.
От книгите по полиците се виждаше, че литературните й вкусове са доста еклектични. Имаше множество биографии и томове с публицистика, посветена на какви ли не теми, както и класически произведения с кожена подвързия и евтини издания на последните бестселъри.
На една от долните лавици Джак намери дебел речник на знаковия език. Стана му интересно, той го взе и прегледа уводните страници. Захласнат, научи, че имало разлика между американския и английския знаков език. Винаги бе смятал, че знаковите езици са еднакви навсякъде по света. Явно не беше така.
Нито в писмена, нито в устна форма американският знаков език не беше еднакъв с английския. Един знак можеше да означава няколко английски синонима. Някои от знаците в знаковия английски бяха взети от знаковия американски, така че и глухите в двете страни да могат да общуват помежду си. Но като цяло двата езика бяха съвсем различни и преподавателите спореха разпалено кой има повече предимства.
Джак се обърка от онова, което бе прочел. Но се усмихна, когато видя диаграма на знаковата азбука и се убеди, че Дейвид му е показал правилно как да изписва буквите на името си.
Имаше и доста страници със скици, на които бяха изобразени най-употребяваните изрази. Той опита да изобрази няколко и отново се усмихна, установил, че Ана е изписала със знаци „Благодаря“, а не някоя ругатня.
Мъчеше се да направи някои от основните знаци, когато младата жена се върна в стаята. Дойде право при него, взе книгата от ръцете му, затвори я рязко и пак я сложи върху лавицата.
По-скоро озадачен, отколкото обиден от грубостта й, Джак загледа как Ана сяда на стола пред компютъра и мърда мишката, докато екранът стана тъмен. После започна да пише на клавиатурата нещо, което очевидно бе предназначено за него. Той придърпа един дървен стол и го сложи с облегалката към писалището, така, че екранът да е пред него, а Ана да вижда лицето му и да чете по устните. После седна. Младата жена беше написана върху екрана:
Защо караш Дейвид да ти показва знаците?
Джак сви рамене.
— Исках да ги науча.
Тя написа, мърдайки пръсти толкова бързо, че той едвам ги следеше:
Защо?
Отговорът му се струваше очевиден. Джак отново вдигна рамене.
— Защо изобщо го правиш на въпрос?
Не ти трябва да знаеш знаците. Ако имаш да ми казваш нещо, можеш да го направиш чрез Дейвид или Делри.
Той премести очи от екрана към младата жена.
А, ясно. Намекваш, че нямаме какво толкова да си казваме.
Ана кимна едва забележимо.
— Защо така? Кога реши, че не ме бива за събеседник?
Видя, че Ана не е разбрана последната дума, и уточни:
— Кога реши, че не ме бива за разговори?
Тъничките й пръсти се плъзнаха със светкавична бързина по клавиатурата.