Надзирателите дотичаха и размахаха палки. Останалите затворници се хвърлиха или да ги разтървават, или да ги насъскват още повече, според случая. Боят бе прекратен за нищо време. Когато редът бе възстановен, се установи, че пораженията са незначителни. Само двама затворници бяха пратени с наранявания в затворническата болница.
Единият беше Карл Хърболд.
2
— Много мило тържество — отбеляза жената на Ези Хардж.
Той изсумтя презрително.
— Месото беше жилаво като подметка, климатичната инсталация не бе пусната до края. Имах чувството, че ще завра в този черен костюм.
— Сега пък костюмът му виновен! Недей да увърташ, ами си признай, че не ти се ходеше на тържеството.
Ези се беше оженил за Кора две години преди да стане шериф на окръг Блуър, преди цели петдесет и две години. Беше я забелязал на литургията, отслужвана от някакъв пътуващ проповедник, на която бе отишъл заедно с неколцина приятели колкото да се посмее. Едва ли не като предизвикателство към адския огън, с който отчето ги плашеше от амвона, Кора си бе сложила кокетна червена панделка на косата и червило в същия цвят. Докато пееха заедно с хора, тя вдигна очи от требника и погледна през пътеката между скамейките Ези, който, без изобщо да крие интереса си, направо се бе прехласнал по нея. Очите й проблеснаха, но не от набожен плам, а палаво и дяволито. Тя му намигна.
Оттогава бях минали много години, а Кора си бе все така кокетна, което не бе престанало да харесва на мъжа й.
— Хората от окръга положиха много усилия да ти направят това тържество. А и доста се охарчиха. Бива ли да си такъв неблагодарник! — тросна се Кора, после смъкна пеньоара и легна до него на кревата. — Ако на мен ми бяха организирали такава вечеря, все щях да намеря сили да бъда по-мила.
— Не съм ги молил да ми организират тържествена вечеря. Чувствах се кръгъл глупак.
— Я изплюй камъчето! Ядосан си не заради вечерята, а защото те накараха да се пенсионираш!
Кора рядко си кривеше душата. Тази вечер не правеше изключение. Ези се намуси и дръпна завивките.
— Но не си въобразявай, че и аз умирам от желание да се пенсионираш — добави жена му и оправи възглавницата, макар и да не бе нужно. — Не си мисли, че си ми притрябвал тук вкъщи. Да ми се мусиш и да ми се пречкаш! Не, драги ми господинчо!
— А какво предпочиташ, да ме беше застрелял някой обирджия ли? Да де, тогава нямаше да ти се пречкам. Щеше да си живееш на спокойствие.
Известно време Кора само сумтя ядосано.
— Цяла вечер се опитваш да ме извадиш от равновесие. Е, накрая успя! Чуя ли те да ми говориш така, направо побеснявам, Езра Хардж!
Дръпна рязко шнурчето на нощната лампа, при което спалнята потъна в мрак, и обърна гръб на мъжа си. Обикновено заспиваха с лице един към друг.
Знаеше и кътните му зъби. Нарочно й бе наговорил всичко това, колкото да й играе по нервите. По ирония на съдбата през всичките години, откакто беше шериф, той всеки божи ден се бе молил да не му теглят куршума и да остави Кора да се чуди какво да прави с окървавения му труп.
Но защо да си криви душата, наистина щеше да е по-удобно, ако бе умрял на бойния си пост. Така щеше да е по-чисто, по-просто за всички. Ези щеше да спести на местните шефове неудобството да му намекват да излезе в пенсия. Те нямаше да се охарчват да вдигат тържества като тазвечерното или поне щяха да вложат парите в нещо по-полезно. Ако Ези беше умрял по-млад, сега нямаше да бъде изправен пред бъдеще, където от него щеше да има нужда точно толкова, колкото от снегоход в пустинята.
Беше на седемдесет и две години, караше седемдесет и третата. Имаше артрит във всяка става. Най-малкото така се чувстваше. Сигурно и мисълта му не бе пъргава, както едно време. Не че той бе забелязал някакви засечки, но другите сигурно го мислеха за грохнал старец и му се присмиваха зад гърба.
Но най-много го болеше от това, че всички бяха прави. Ези беше стар и грохнал и вече не ставаше за шеф на служба, която се бори с престъпността. Добре де, и сам го виждаше. Може и да му беше криво, може и да му се работеше още, но щеше да излезе в пенсия, понеже за хората в окръга беше по-добре техният шериф да е млад.
Беше му мъчно само за едно — че е принуден да се пенсионира, преди да си е свършил работата. А той нямаше да я свърши, докато не разбереше какво точно се е случило на Патси Маккоркъл.