Делри е започнал живота си на чисто. Не искам да страда още веднъж.
— Ти, Ана, ми отдаваш по-голямо значение, отколкото заслужавам. Няма да причиня болка на никого.
Но още преди да се е доизказал, тя поклати глава.
Ти няма да имаш никаква вина. Дейвид има нужда от баща. Делри не може да прежали сина си.
Погледна го и сви рамене — изводът беше очевиден. Джак се въздържа да напомни, че след смъртта на Дийн и Ана е изгубила съпруга си. Дали имаше мъж, който да запълва тази празнота в живота й?
Вместо това попита:
— Дейвид на Дийн ли прилича?
Тя протегна ръка с дланта надолу и замаха напред-назад. Изправи се, взе от лавиците фотоалбум с кожени корици и го донесе при бюрото.
Първата снимка беше от сватбата на Ана и Дийн. Младата жена бе облечена в традиционната булчинска рокля, беше и с було — направо грееше. Дийн беше як и набит, с честно като на баща си лице, което обаче бе много по-весело, както се виждаше и от живите му очи. Беше се усмихнал до уши. Сигурно защото е бил лудо влюбен в младоженката.
— Наистина сте прелестна двойка — отбеляза Джак и продължи да разлиства албума. — Личи, че сте били щастливи.
Тя кимна енергично.
Други снимки бяха правени на плажа.
— Меденият месец ли? — поинтересува се Джак.
Ана и този път кимна. Двамата с Дийн се бяха снимали как отпиват от чаши с хартиени чадърчета отгоре. Дийн, издул перки като културист. Ана по бански, застанала в предизвикателна поза, досущ разголените хубавелки по списанията.
Джак се взря в нейната снимка, понавел глава, сякаш искаше да я оцени безпристрастно. После погледна и Ана, ухили се и вдигна вежди. Тя поруменя и сведе очи. Джак прихна.
Отгърна следващата страница на албума и се стъписа от очевидната разлика между тези и предишните снимки. Тук фотографиите не приличаха на снимките от сватбата, където двамата бяха позирали пред фотоапарата, не бяха и искрените моментални снимки от сватбеното пътешествие. Бяха черно-бели, средни по размер.
На първата беше Дийн Корбет. Седеше почти като силует на отворения прозорец и гледаше навън. Настроението, запечатано върху фотографията, бе съвсем друго: нямаше ги усмивката и жизнеността от сватбените снимки. На тази снимка той изглеждаше състарен, умислен и много тъжен.
Ана написа върху екрана на компютъра:
Беше болен. Тъкмо тръгвахме за болницата. — После добави: — За последен път.
Онова, което портретът изразяваше съвсем недвусмислено, бе, че Дийн Корбет знае: отива си от този свят, оставяйки хубавата си жена и своето още неродено дете.
„Клетият!“, помисли Джак. Представяше си колко е тежко да умреш млад, без да си изживял толкова много неща. Не знаеше дали е проклятие или благословия да притежаваш нещо, което обичаш, и после да го загубиш. Или може би беше за предпочитане изобщо да не го притежаваш. Шекспир бе изразил мнението си, но Джак май не бе съгласен с него. Ако Барда е могъл да види тази снимка на Дийн Корбет, сигурно е щял да напише друг куплет.
Ана очакваше реакцията му на снимката.
— Тъжна работа — отбеляза той. — Но фотографията е невероятна. Веднага се вижда какво му е било на Дийн.
Обърна страницата. Втората снимка му подейства дори още повече, отколкото фотографията на Дийн. Джак бе толкова смаян, че си пое дълбоко въздух.
Филмът беше преекспониран, така че светлина и мрак бяха в пълен контраст, но именно заради това снимката бе толкова прелестна. Заради това и заради темата.
За фон служеше бялото небе. Всичко на преден план беше мастиленочерно. На хоризонта, където небе и земя се сливаха, се виждаше телена ограда като онази, която първия ден Джак бе помагал на Делри да опъне. Грубите стълбове от кедрово дърво не бяха равни, някои дори бяха килнати лекичко. На едно място бодливата тел се беше скъсала и се бе навила зловещо. Но тези несъвършенства не накърняваха прелестта на снимката. Те сякаш превръщаха телената ограда в живо същество и разказваха нейната история, обясняваха, че години наред тя е служила вярно.
Но оградата бе само една подробност от фона. Във фокуса на снимката беше жената, облегнала се на един от стълбовете и подпъхнала длани зад кръста си. Лицето й беше извърнато, виждаше се само шията й в ярката светлина, хвърлила тъмни сенки между тъничките сухожилия и трапчинката между двете ключици.
Вятърът вееше косата й и тя бе паднала върху лицето. Същият силен вятър — явно е бил силен, щом е свършил такава добра работа, — бе залепил роклята отпред към тялото, очертавайки формите му тъй съвършено, че жената сякаш беше без дрехи.