Малките й гърди на фона на едноцветното небе бяха стегнати и предизвикателни. Трапчинката на пъпа й изглеждаше съвсем непорочна, за разлика от клина горе между бедрата й, който се тъмнееше доста предизвикателно. Платът сякаш се бе превърнал в течност, излята върху жената.
Снимката бе невероятно прелъстителна. Джак изруга през шепот и преглътна.
Ана грабна албума от ръцете му и стана да го върне на място.
— Ей, чакай! Кой беше това? Ти ли? — възкликна Джак, но осъзнат, че говори на гърба й, я изчака да се върне.
Повтори въпросите, но тя не му обърна внимание и изключи компютъра.
Ала Джак не се предаде така лесно — докосна я по ръката, за да привлече вниманието й:
— Ти ли си на снимката?
Ана посочи часовника върху китката си, долепи длани, после ги наведе и положи върху тях главата си.
— Време за лягане — каза той натъжен. — Удобен случай да се измъкнеш. И да не отговориш на въпроса ми за жената на снимката. Нощес сто на сто ще сънувам еротични сънища.
Ана, разбира се, не чу тази тирада — всъщност той и не бе искал да я чуе. Излязоха заедно от кабинета, младата жена го придружи до входната врата и отстъпи встрани, та да заключи, след като Джак излезе.
Той прекрачи прага, но преди тя да е затворила вратата, рече:
— Почти забравих причината за тази среща. Не искаш Дейвид да ме учи на знаковия език, така ли?
Ана кимна.
— Защото това е твоят таен език. Ако хората не разбират какво казваш, ти владееш положението. Чувстваш превъзходство. И показваш на всички, че си глуха. Така се открояваш сред нас, другите, които чуваме.
Младата жена поклати ядосано глава и започна да го опровергава със знаци, сред които вероятно имаше и много за най-различни епитети.
— Добре де, помислих си това — каза той глупашки. — Така да бъде, няма да моля Дейвид да ме учи на знаковия език. Само това оставаше — да си изпати заради мен.
Ама кимна, решила, че е надделяла в спора.
Но тъкмо тя да затвори вратата, Джак почука лекичко с тока на обувката по верандата и каза, изписвайки безупречно знаците:
Лека нощ, Ана.
12
Ези се събуди в четири и половина — открай време ставаше в този час. Пенсионирането не бе променило вътрешния му часовник, а също и навиците му. Но навремето работата бе запълвала докрай неговите дни, докато сега часовете, когато той бе буден, бяха безплодни и сякаш безкрайни. Повечето хора бъхтеха цял живот, само и само да дочакат мига, когато ще излязат в пенсия. Ези не можеше да им се начуди. Недоумяваше как някой може да си мечтае да бездейства.
Кора си бе наумила да купят каравана и да обикалят надлъж и шир страната. Ала върху картата на Щатите имаше малко места, които си заслужаваше човек да види. Големият каньон. Планината Тейтън. Ниагарският водопад. Нова Англия през есента. Но Ези не бе особено ентусиазиран при мисълта, че ще трябва да кара до припадък из страната.
Жена му бе подметнала и да идели на пътешествие с кораб. Ези не се сещаше да има нещо по-ужасно от това да стои като вързан на някой кораб, сред тълпа непознати и преливаш от енергия екипаж, който само се чуди как да го накара да се забавлява, правейки неща, които не му се правят. Той търпеливо се бе преструвал, че не забелязва шарените диплянки, които Кора непрекъснато му пъхаше под носа.
Накрая тя все пак щеше да постигне своето. Ези щеше да вдигне ръце и от чувство за вина щеше да склони. За него отпуските не бяха важни, затова и не му липсваха. Виж, при Кора беше друго. Рано или късно той щеше да се види принуден да я придружи на някоя от почивките, за които тя толкова мечтаеше.
Но се надяваше да отлага възможно най-дълго. Струваше му се — и това бе най-смешното, — че все още не бива да напуска града. Уж се бе пенсионирал, уж на негово място бе назначен нов човек, който се справяше, уж всичко в окръг Блуър беше мирно и кротко, а Ези изпитваше странното усещане, че не си е свършил работата.
Заблуждаваше се, разбира се. Все търсеше нещо, с което да се оправдае.
— Съвсем съм изкуфял — промърмори той презрително и се пъхна тихичко в кухнята.
От вечерта бе нагласил часовниковия механизъм на кафеварката и кафето вече беше готово. Той взе чашата и я изнесе отвън на терасата, на писалището от червено дърво, което депата му бяха подарили преди няколко години за Коледа. Дори толкова рано, много преди да е изгряло слънцето, стрелката на термометъра вече показваше двайсет и пет градуса. Луната се бе снишила на западния хоризонт. Не се виждаше и едно-едничко облаче. Предстоеше им още един горещ ден.