Дейвид бе заспал върху канапето.
Джак не видя, нито чу Ана.
Тъкмо да събуди момченцето и да го попита къде е майка му, когато размисли и си каза, че не е нужно да го натъжава с мъртвите крави.
Върна се в коридора и тръгна да обикаля стаите една по една — най-напред провери кабинета, където беше компютърът на Ана, сетне надзърна в кухнята и накрая в мокрото помещение, където пералнята бе пусната на центрофуга.
Отново излезе в антрето. Спря в подножието на стълбището. Дали да не натисне още веднъж звънеца? Този път Ана може би щеше да види светлината. Или все пак да събуди Дейвид?
Точно така, ще го събуди.
Но и този път не го направи. Тръгна нагоре по стълбата.
Чак сега му хрумна колко опасно е Ана да стои сама в къщата. Как щеше да разбере, ако някой проникнеше с взлом? Изобщо нямаше да усети. Докато не станеше твърде късно.
Джак мина покрай банята. Вратата беше отворена, но вътре нямаше никого. По-нататък в коридора той надникна в една стая, очевидно на Дейвид. Видя плаката на „Далас Каубойс“ върху вратата на гардероба и книжката с динозаврите на нощното шкафче, за които детето му бе споменало.
Следващата отворена врата, при която излезе, водеше към тясно стълбище — явно за тавана.
— Ана! — провикна се той и чак тогава се усети.
Навиците умират трудно.
Тръгна нагоре по стъпалата и спря на предпоследното отгоре надолу. Ана беше на тавана — бе седнала по турски на пода, с гръб към него, и си играеше с нещо в скута си. Предметът, който Джак не виждаше, бе погълнал цялото й внимание.
Младата жена смяташе, че е сама, и от това на Джак му стана неудобно. Не беше честно да се промъква така зад гърба й. Още по-нечестно беше да я наблюдава, без Ана да знае, че той е тук.
Но тя наистина беше прелестна — да й се ненагледаш. Тясната фланелка без ръкави очертаваше тялото й от кръста нагоре, толкова слабичко, че се брояха ребрата. Няколко кичура коса бяха паднали отзад на вратлето й, където кожата беше малко по-светла, отколкото на раменете и ръцете, почернели от слънцето. Между фланелката и късите панталони се виждаше ивица гола кожа. Джак гледа тази ивица гола кожа тъй дълго, че изпита угризения на съвестта.
Свали сламената каубойска шапка, прокашля се, но отново си спомни, че никакъв звук няма да предупреди младата жена за присъствието му. Дейвид му бе казал, че майка му не обича да се прокрадват така зад гърба й и да я изненадват, но Джак не виждаше начин да го избегне. Реши да я предупреди, като стъпи по-силно на последната дъска, така че да създаде вибрация.
Но явно бе стъпил прекалено силно.
Ана подскочи като попарена.
Сетне Джак внезапно бе заслепен от ярка светлина.
Отстъпи, залитна назад и насмалко да се изтърколи надолу, но в последния момент успя да се хване за рамката на вратата и да се задържи.
Ана беше стреляла по него!
Това бе първото, което му хрумна. Ала не усети пронизваща или пареща болка, нито тъп удар, какъвто хората, по които са стреляли, му бяха разказвачи, че чувстваш. Джак примига и се огледа, но не видя кръв.
— Какво, по дяволите?…
Вдигна очи към Ана. Беше се изправила с лице към него и държеше в едната ръка фотоапарат, а в другата — светкавица, прикачена към него.
— Какви ги вършиш? — изкрещя Джак. — Изкара ми ангелите с тази чудесия!
Младата жена остави на пода фотографското оборудване и започна да прави знаци. Джак не разбра какво му казва, но все пак схвана смисъла от ядното й изражение.
— Чакай, чакай малко! — рече й и вдигна длани. Ръцете й застинаха, но тя пак едвам си поемаше дъх — беше много развълнувана. Честно казано, и Ана бе не по-малко стъписана от появата му, отколкото той — от блесналата светкавица.
— Не исках да те плаша.
Младата жена му показа със знаци нещо, което той не разбра, ала разчете по мърдащите й устни името на Дейвид.
— Долу е, спи — поясни мъжът. Ана продължи да го гледа притеснено. — Слушай, ако съм те стреснал, извинявай, но и ти ме уплаши. Още виждам пред очите си морави кръгове.
Тя явно не разбра последните му думи и понаведе озадачено глава.
— Карай! — изпелтечи Джак. Сетне продължи, като внимаваше да изрича думите по-ясно: — Праща ме Делри. Трябва ми телефонният номер на ветеринаря — повтори той, като изписваше буквите с пръсти, доволен, че се е постарал да усвои знаковата азбука.
Вдигна длан към главата си и доближи палец до ухото, а кутрето — до устата си, знак за „телефон“, който ще разберат навсякъде по света.
И този път лицето й изразяваше повече, отколкото знаците, които тя направи.