Вдигна го от пода и си каза, че е по-тежък, отколкото помни. Завъртя го в ръце и го огледа отвсякъде. Духна една прашинка върху обектива, после погледна през визьора.
На тавана беше тъмно и младата жена не видя кой знае какво, но въпреки това завъртя обектива. Нагласи и копчето, сякаш във фотоапарата имаше филм, после пак погледна през визьора и щракна, все едно снимаше.
Стана й много приятно, чувстваше се в свои води. Щракна още веднъж.
Дали можеше да се върне към фотографията? Дали беше редно? Навремето това беше нейна страст, но след смъртта на Дийн тя се бе отказала от нея. Докато мъжът й беше болен, почти не й оставаше време за нищо друго, освен за него. Не му се сърдеше, задето му се е посветила изцяло. По своя воля се грижеше за Дийн и не би заменила за нищо времето, което двамата бяха прекарали заедно.
Но се бе видяла принудена да пожертва фотографията първо, за да се грижи за мъжа си, а после — и за Дейвид. Когато детето поотрасна, тя вече бе загубила уменията и навиците си. Оттогава беше минало много време и сега Ана се съмняваше, че изобщо помни нещо от онова, което преди години е научила за изкуството и науката на фотографията. Техниката се бе променила. Ако искаше да се върне към фотографията, трябваше да започне от нулата.
Това обаче не охлади ентусиазма й. Вълнуваше се неописуемо само от факта, че държи фотоапарата. Нямаше да й бъде никак лесно, но тя щеше да се научи да борави с новата техника. Щеше да усвои и другите нововъведения. Това, че е глуха, й налагаше някои ограничения, но Ана нямаше да позволи недъгът й да я спре. Щеше да превърне глухотата в стимул, а не в пречка.
Ако не друго, то поне можеше да снима по-често Дейвид. Синът й беше много фотогеничен. А и други хора. Не непременно красиви. А интересни. Хора с недостатъци и несъвършенства. Хора с лица и характери.
Например Джак Сойър. И неговото лице беше фотогенично. Наподобяваше пейзаж от плът и кост, със свои си долини, хребети и ждрела. Брулено от вятъра, изпръхнало от слънцето. Състарено и въпреки това сякаш неподвластно на времето. Разказващо истории, без да проронва и дума.
Думи, които и бездруго бяха излишни, защото не можеха да бъдат чути.
Ана бе усвоила значението на думите. Разполагаше с учудващо богат речник и умееше чудесно да предава мислите си на писмения и говоримия език, който бе научила от грижовните си родители и великолепните преподаватели. Умението й да общува наистина бе съвършено за човек с вродена глухота.
Тя обаче не мислеше с думи. Досущ като в ням филм се осланяше на видимите образи, с които предаваше впечатленията си от ситуации, места и хора. Ето защо, мислеше ли си за Джак Сойър, в съзнанието й изникваше ярък образ.
Стана й малко неудобно от яркостта на този образ, затова тя побърза да прибере фотоапарата в калъфа. Но не го върна на рафта. Взе го със себе си и слезе от тавана.
В конюшнята бе горещо като в пещ. Вратите и в двата края бяха отворени, но пак не се чувстваше и най-малък повей — въздухът беше като застинал. Джак се беше нагърбил с тази неприятна работа отчасти защото климатичната инсталация във фургона бучеше по-силно и от самолетно витло. Но го дразнеше само когато той бе капнал от умора и умираше за сън. Та затова предпочете да иде някъде навън.
Реши да почисти боксовете и с надеждата да умилостиви Делри.
Почти не го беше виждал, откакто ветеринарят откара мъртвите крави. Цял следобед Корбет бе косил с косачката пасището, за да се запаси със сено. А Джак бе вършил други неща.
Размениха няколко думи само веднъж. Надвечер Корбет прибра косачката зад конюшнята и Джак отиде при него.
— Кога ще се чуете с ветеринаря?
— Той каза, че най-рано утре.
— Хм. Докато не разберем защо са умрели, не можем да направим кой знае какво.
— Да.
Казаха си само това. От сутринта, когато намериха мъртвите животни, Делри почти не му беше говорил и го беше избягвал. Джак може би беше мнителен, но изтълкува това като лоша поличба.
Видя Ана чак когато се обърна. Стоеше при вратата на бокса, където той работеше. Джак се уплаши и насмалко да изтърве вилата.
— По дяволите! — възкликна едва чуто, после добави: — Извинявай. За ругатнята, де. Не те чух. — Но усети, че пак е сгафил, и завъртя очи. — А съм си отворил устата, а съм изтърсил някоя глупост.
За да не му е толкова горещо, бе съблякъл ризата и я бе закачил на един пирон. Пресегна се, взе я и отново си я сложи. Тя приличаше на парцал. Маншетите се бяха опърпали преди цяла вечност. От многото пране платът бе избелял, карето почти не личеше. Бяха останали само три от перлените копчета. Джак закопча средното.