Вече цели двайсет и две години това момиче спеше между него и Кора. Образно казано, де! Ези се почувства гузен, че точно сега, след като се е скарал с жена си, се е сетил ни в клин, ни в ръкав за Патси, обърна се на другата страна и отпусна длан върху бедрото на Кора. Повика я и я помилва нежно.
— Я ми се махай от главата! — изсумтя тя. — Много съм ти ядосана.
Когато няколко часа по-късно Ези влезе в шерифството, дежурният вдигна сънено глава и подскочи като ужилен на стола.
— Какво правиш тук, Ези?
— Извинявай, че те събудих, Франк. Не ми обръщай внимание. Трябва да разчистя архива.
Дежурният погледна големия стенен часовник.
— Това през нощта или през деня е?
— Сън не ме ловеше. Вече официално не се водя на работа тук и реших да си прибера нещата. Утре шериф Фостър ще иска да се нанесе.
— А, сигурно. Какво ще кажеш за него?
— Мъж на място. От него ще излезе добър шериф — отвърна най-чистосърдечно Ези.
— Но не може да замени теб.
— Благодаря ти.
— Извинявай, че снощи не дойдох на банкета. Как беше?
— Нищо не си изпуснал. Умрях от скука. — Ези влезе в своя кабинет и включи осветлението — вероятно за последен път. — Никога през живота си не съм чувал толкова много речи. И аз не знам какво ги прихвана тия хора — видяха микрофон, и скочиха да се надприказват.
— Много може да се каже за една жива легенда.
— Вече не съм ти шеф, Франк — изсумтя Ези, — но ако продължаваш в този дух, ще прибягна до физически мерки. Намира ли ти се кафе? Няма да ми се отрази зле.
— Ей сега ще ти донеса.
Ези не можа да заспи подир такава уморителната вечер, още повече, след като Кора го отблъсна, затова стана, облече се и се измъкна на пръсти от къщата. Кора спеше като заек, будеше се и от най-малкия шум. На Ези не му се разправяше — и сам знаеше, че е пълна глупост да върши по никое време нещо, за което шефовете са му отпуснали цяла седмица.
Но след като го бяха пратили в пенсия, едва ли изгаряха от желание да им се мотае в шерифството на окръг Блуър, нищо, че непрекъснато го уверяваха как щели да се радват, ако наминавал. Последното, което искаше, бе да става досаден, да заприличва да вдетинено старче, което се е вкопчило в славните си дни и не иска да се примири, че вече не е притрябвало на никого.
Не искаше и да се самосъжалява, въпреки че сега правеше точно това.
Благодари на дежурния, който му беше донесъл чаша димящо кафе и го бе оставил на бюрото.
— Затвори вратата, Франк. Не искам да ти преча.
— Ама не се притеснявай. И бездруго тази нощ е спокойно.
Но все пак затвори вратата. Еди знаеше, че не му пречи всъщност не искаше да се разсейва с празни приказки, докато си подрежда нещата. Официалните папки щяха да отидат, разбира се, в окръжния архив, където се пазеше и документацията на градското и щатското управление на полицията и на доброволните отряди в Тексас, на всички право охранителни служби, с които шерифството си сътрудничеше, и с които съгласуваше разследванията.
Но в кантонерките в кабинета беше и личният архив на Ези: списъци с въпроси, които е смятал да зададе на някой заподозрян, дали и имена на хора, свързани с отделните случаи, сведения, предоставени от надеждни информатори или свидетели, пожелали имената им да останат в тайна. Повечето от тези бележки бяха писани с твърд молив на ръка, на нещо като стенографска азбука, която Ези сам си бе изобретил и която не можеше да разчете никой друг. За него тези листчета бяха твърде лични, като дневник. В тях много повече, отколкото във всичките високопарни речи, които волю-неволю бе изслушал предната вечер, се съдържаше целият му професионален път.
Ези отпи от кафето, изтласка стола на колелца при металната кантонерка и издърпа най-долното чекмедже. Папките бяха подредени, общо взето, по години. Той извади някои от най-ранните, прегледа ги набързо, реши, че не стават за нищо, и ги метна в грозното очукано боклукчийско кошче от кафяв метал, служило му вярно през всичките тези години.
Преглеждаше документите внимателно, без да бърза, макар че не го свърташе да стигне до 1975 година. Щом разтвори папките, обозначени с тези цифри, вече бе изпил кафето и почувства как от него го присвива стомахът.
Една от папките се различаваше от другите — бе по-дебела и си личеше, че е отваряна по-често. В нея имаше няколко по-тънки кафяви папки, прихванати с широк ластик. Краищата им бяха омаслявани, подгънати и опърпани — Ези ги бе вадил често, беше ги отварял и прелиствал, после ги бе пъхал обратно в чекмеджето, между документи, които не бяха чак толкова важни, та отново да ги извади и да започне да ги преглежда.