Подпря вилата на бокса и гордо изписа името си със знаковата азбука. Ана се усмихваше, по едно време обаче поклати лекичко глава. Направи знака за буквата „к“ с вдигнати ръце, така че Джак да я вижда по-добре. Той опита отново.
— Така ли?
Все така свъсена, Ана се пресегна и го хвана за дясната ръка. Намести старателно пръстите му, като прегъна кутрето и безименния пръст към дланта, сложи под ъгъл средния и опъна показалеца, а сетне допря палеца към средния. Стиснала китката му, огледа дали знакът се е получил, и се усмихна на Джак.
Но той не отвърна на усмивката й.
Тя пусна бързо ръцете му и отстъпи назад.
Джак дръпна длани и ги пъхна в задните джобове на дънките.
Изведнъж му се стори, че е станало по-душно и той едвам си поема дъх.
— Сега вече ми се струва, че разбрах — рече прегракнало.
Ана му пожела със знаци „лека нощ“ и тръгна припряно по пътеката в средата на конюшнята. Джак я изпрати до широката врата, застана там и загледа как Ана прекосява двора така, сякаш я гонеше самият дявол. Накрая се скри в къщата.
Джак се облегна върху рамката на вратата и се замоли да по духне освежителен ветрец. По слепоочието му се стичаше струйка пот. Сърцето му щеше да изхвръкне от гръдния кош. Уж току-що бе изпил бутилка студена бира, а гърлото му беше пресъхнало.
След толкова години тежък черен труд дланите и пръстите му бяха закоравели и напукани и той нямаше да се учуди, ако някой му кажеше, че нервните окончания в тях вече са мъртви. Но ето че те изпращаха усещания до мозъка му и му напомняха до най-малките подробности допира на Ана — Джак съжаляваше, че в азбуката има само двайсет и шест букви. Дори и младата жена да бе държала ръката му чак до сутринта, той нямаше да възроптае. Нима допирът й наистина беше толкова еротичен, или Джак просто се бе размекнал от жегата?
Беше възбуден, дишаше тежко, и то заради снахата на Делри Корбет! Само допреди седмица не беше и подозирал за съществуването й. А тази вечер тя му се струваше най-желаната жена под небето. Ана Корбет. Снахата на Делри Корбет.
Джак затвори очи, въздъхна тежко и изруга. Отпусна се върху рамката на вратата и удари лекичко глава о старото дърво.
Тази проклета съдба пак си играеше с него.
Накрая отвори очи и тъкмо да се върне в конюшнята, когато погледна случайно към къщата, към един от прозорците на втория етаж.
Затаил дъх, известно време се взира натам. Сетне пророни:
— По дяволите!
14
На пощенската кутия пишеше: „Г-н и г-жа Бейли“. Къщата бе доста далеч от пътя, беше се сгушила в малката горичка. Беше голяма, с два комина, гръмоотвод и сателитна антена върху покрива. Имаше и няколко ниски постройки, включително конюшня и помпена станция. Макар че беше тъмно като в рог, на Карл Хърболд му се стори, че не го дебне никаква опасност и всичко тук издава провинциално благополучие. Той хвърли един поглед на Майрън.
— Какво ще кажеш?
— За кое?
— Божичко! — изсумтя Карл.
Взе решението сам и зави по алеята към къщата.
Не можеше да не признае, че Сесил се е справил добре: крадената кола бе точно на мястото, където брат му бе обещал да я остави. Беше в отлично състояние, резервоарът бе пълен с бензин, само да се метнеш на нея и да потеглиш. В багажника имаше куфар с дрехи, петдесет долара, оръжие с предостатъчно боеприпаси и няколко бутилки уиски, с които те с Майрън поляха успешното бягство.
Прекараха няколко дни край едно езеро, където си лекуваха махмурлука, спяха в автомобила, през деня се печаха на слънцето. Най-малкото Карл. Кожата на Майрън бе толкова светла, че той не можеше да издържи и половин час на слънце, затова се криеше под сянката на дърветата.
Не можеха да се нарадват, че са навън, на открито след толкова години, прекарани зад решетките. Но всичко си имаше своя предел и Карл го достигна тази сутрин, когато намери под колата един броненосец и кърлеж, впил се в кожата под срамните му косми.
Беше крайно време да намерят покрив над главата. Тръгнаха да търсят подходящо място и обикаляха цял ден все по второстепенните пътища — избягваха магистралите, където не бе изключено да има полицаи, издирващи бегълците.
Карл беше на седмото небе от щастието всеки път, щом чуеше името си по радиото.
Жалко, че майка му не бе жива, та да го чуе и тя. Щеше да се разридае. Да си изплаче очите. Вечно цивреше. Най-ранните спомени на Карл от майка му се свеждаха до зачервените й очи и мокрия нос — притиснала до лицето си хартиена кърпичка, тя току повтаряше, че се е видяла в чудо с тях — с него и Сесил, и не знае какво да прави.
Карл не помнеше баща си. Бе починал, когато Сесил тъкмо бе проходил, а Карл още беше в пеленки. Дори и някога Карл да е знаел от какво е умрял, вече бе забравил. Все му се струваше, че баща му е предпочел да си иде от този свят, само и само да не слуша повече цивренето на жена си.