„И сега какво? — помисли Джак. — Дали съм обвинен, макар и все още да не съм осъден? Или се защитих толкова добре, че Делри е оттеглил обвиненията си?“
Погледна напрегнатото лице на другия мъж. Той караше, вкопчил пръсти във волана, не сваляше очи от пътя и внимаваше да не надвишава позволената скорост. Делри Корбет си беше човек на строгите принципи и едва ли щеше да промени мнението си толкова лесно. Джак си каза, че тепърва ще бъде съден и осъден.
Засега трябваше да се примири с положението. Всъщност беше най-добре да си тръгне сам. Но първо искаше да изясни още един въпрос.
— Снощи разговарях с Ана — отбеляза той уж между другото.
— Двамата сте имали разговор?
— Нещо такова. Аз й задавах въпроси, а тя ми правеше знаци за „да“ и „не“. Написа ми и някои неща в бележника си.
Делри размърда пръсти и отново ги впи в кормилото.
— Та за какво разговаряхте?
— За глухотата й. Каза ми, че е глуха по рождение.
— И аз така знам. Вродена й е.
— Какво нещастие за детето и родителите!
— Не познавам майка й и баща й. Запознах се с Ана едва когато Дийн я доведе вкъщи. — Джак се приготви да слуша. Делри го погледна, но продължи чак когато извърна очи отново към пътя. — Не бих казал, че й се зарадвах. Момчето ми бе много развълнувано, че в колежа се е запознало с някакво глухо момиче. Дума да няма, възхищавах й се, че е намерила сили да следва. Колежът не е шега работа дори за деца без увреждания. А за човек като Ана сигурно си е било голямо изпитание.
Джак обхвана с ръка облегалката на седалката.
— Младежи, които са принудени да хвърлят повече усилия, вероятно ценят повече наученото, а и имат по-големи успехи.
— Да, знам, че Ана наистина се е откроявала. Работела е къртовски и е получавала високи оценки. Но едно е да се възхищаваш на някого за успехите му, съвсем друго — да го приемеш в семейството си. Защо да си кривя душата, бях против това Дийн да се жени за нея. В началото. Но после, след като я опознах и видях колко влюбен е синът ми в нея…
— Ако Дийн е бил мъж на място — а аз не се и съмнявам, че е бил именно такъв. — Едва ли е щял да се съобразява с мнението ти.
Делри се извърна, готов да се нахвърли на Джак заради тези думи. После обаче лицето му омекна и той поклати тъжно глава.
— Наистина никой не ме е питал за мнението ми. Ожениха се и в началото бяха най-щастливите хора, които съм виждал. После Дийн реши да отиде в армията.
Джак остави Делри да му разкаже всичко от игла до конец, макар че вече го знаеше от Ана.
— Докато Дийн бе извън страната, Ана продължи образованието си. Майка й и баща й й бяха оставили достатъчно средства, за да си плати. Завърши колежа, после се записа да учи фотография, пътуваше шейсет километра само в едната посока. Но когато Дийн се прибра болен, заряза всичко, за да се грижи за него. След като той умря и се роди Дейвид, сигурно реши, че е безпредметно да учи.
Джак не беше съгласен, но не му беше времето да го казва.
— Пак тогава престана и да говори.
Джак изброяваше наум всички доводи защо Ана е трябвало да завърши образованието си и да се дипломира. Отне му доста време, докато осмисли последните думи на Делри.
— Моля? — възкликна той и пусна ръката си от облегалката. — Какво каза, че Ана е говорела ли?
— Срамуваше се, особено пред непознати, но Дийн я насърчаваше да ходи на уроците, където я учеха да говори.
Джак още не можеше да повярва на ушите си.
— Можела е да говори?
— Не като теб и мен, но й се разбираше. Колко странно, като се замислиш! Изричаше звуци, които никога не е чувала.
Джак направо изгуби дар слово от това разкритие. Когато жестикулираше, Ана изговаряше думите и с устни. Тези мърдащи устни бяха неразделна част от изразителното й лице. Но никога не бе казвала думите и с глас.
— Защо е спряла? Защо сега не говори?
Делри сви рамене, сякаш се бранеше. Намести се на седалката, все едно тя му бодеше.
— Не й се налага. Някои глухи не желаят да говорят и мразят хората, които смятат, че те трябва да се научат да го правят. Общуват само и единствено на знаковия език.
— А другите глухи не ги ли съчетават, както е правела Ана?
— Понякога да.
— Значи правят знаци, четат по устните и говорят, така ли?
— Не разбирам от обучение на глухите.
Джак обаче не се отказваше.
— Сигурно й е отнело години, докато усвои това умение. Защо е престанала да го прилага?
— Не знам — почти извика Делри — вече се беше ядосал. — Защо не питаш Ана? Следващия път, когато двамата се съберете да си побъбрите.
Джак се убеди, че е бил прав. Делри се мусеше заради онова, което предната вечер бе видял от прозореца на стаята си. Джак го беше забелязал да стои на фона на мъждивата светлина в стаята.