Махна ластика и го надяна на дебелата си китка. Носеше медна гривна, защото според Кора действала благотворно на артрита, но лично той не го усещаше особено.
Остави купчината папки върху бюрото, отпи от новото кафе, което дежурният му бе донесъл, без той да го моли, и отвори папката най-отгоре. Първата страница беше от годишника на местната гимназия. Ези помнеше деня, когато я бе откъснал за справка. На нея имаше снимка на гимназистите от горните класове — на третия ред отдолу нагоре, втората отляво. Патриша Джойс Маккоркъл.
Момичето гледаше право в обектива така, сякаш знае тайна, която и фотографът би искал да научи. В единия край на страницата под името й пишеше, че е пяла в хора и е членувала в клуба по испански език и в кръжока на бъдещата домакиня. Съветът й към по-малките съученици гласеше: „Купонясвайте, купонясвайте, купонясвайте до дупка!“
Снимките, на които учениците са с униформените шапки и тоги, рядко с хубави, но Патси си беше направо грозновата: с малки очи, широк сплескан нос и скосена брадичка.
Това обаче не й бе попречило да я познават всички. Ези бързо научи, че по Патси Маккоркъл са хлътнали повече момчета, отколкото по красавицата на класа. Защото, както, доста притеснен, му бе казал един от нейните съученици — сега държеше бензиностанцията на „Тексако“ на Крокет Стрийт — „Патси буташе, шериф Хардж, буташе на всекиго. Нали разбирате?“
Ези го разбра. Дори навремето, когато бе учил в гимназия, имаше момичета, които сменяха момчетата като носни кърпички, и затова всички ги познаваха.
Въпреки лошата слава на Патси на него никак не му беше леко да иде онази гореща августовска сутрин у тях и да съобщи новината, която не иска да чува никой родител.
Бащата на Патси беше шеф на комуналните служби в града. Познаваха се с Ези, но съвсем бегло. Маккоркъл го пресрещна още преди той да се е приближил до входната врата. Първите му думи бяха:
— Какво е направила, шерифе?
Ези попита може ли да влезе. Докато вървяха през уютните, светещи от чистота стаи към кухнята, където Маккоркъл вече бе сложил да се вари кафе, той обясни на шерифа, че напоследък момичето съвсем му е отпуснало края.
— В чудо сме се видели. Кара като ненормална, не знам как още не е съсипала колата. Прибира се по никое време мъртво пияна, после спи до обед. Пуши. Хич не ми се мисли какво ли още прави. Най-безцеремонно нарушава всички правила в дома. Не иска да каже на майка си или на мен с кого излиза, но доколкото подразбрах, се е събрала с онези келеши, братя Хърболд. Когато й се скарах, задето дружи с престъпници, ми се тросна да съм си гледал работата. Точно така се изрази. Заяви ми, че щяла да се среща, с когото си иска, включително с женени мъже. Както го е подкарала, изобщо не се изненадвам, шериф Хардж, че сте дошли. — Маккоркъл му подаде чаша топло кафе. — Въпрос е само на време да наруши законите. Нощес не се прибра и затова, общо взето, ви очаквах. Какво е направила? — повтори той.
— Госпожа Маккоркъл тук ли е?
— Горе е. Още не е станала.
Ези кимна, погледна върховете на черните служебни обуща, премести очи към набраните бели пердета върху кухненския прозорец, сетне към рижата котка, която се протягаше до крака на масата.
— Тази сутрин, господин Маккоркъл, дъщеря ви е била намерена мъртва.
Мразеше тази част от работата си. Слава Богу, не му се налагаше да изрича често тези думи, инак сигурно досега да си е сменил професията. Едвам намираше сили да погледне човека в очите, ако се налагаше да му съобщи, че някой от неговото семейство няма да се прибере никога вече. Но дваж по-тежко му беше, ако броени мигове преди това е злословил за покойника.
Всички мускули по лицето на Маккоркъл увиснаха, сякаш се бяха откачили от черепа. От този ден нататък той се промени до неузнаваемост. Всички го одумваха. А Ези бе видял мига, в който бе настъпила тази промяна.
— При катастрофа ли? — пророни едва чуто Маккоркъл.
Ези съжали, че момичето наистина не е загинало при пътна злополука. Поклати тъжно глава.
— Не, господине. Тя такова… Призори са я намерили в гората, при реката.
— Шериф Хардж?
Той се обърна и видя в рамката на вратата госпожа Маккоркъл — беше по тъничък пеньоар на маргаритки. Косата й беше навита на ролки, а очите й бяха подпухнали от съня.
— Шериф Хардж? Извинявай, Еди.
Той се извърна към вратата на кабинета в шерифството и примига срещу дежурния. Беше забравил къде се намира. Спомените го бяха върнали двайсет и две години назад в миналото. Имаше чувството, че още е в кухнята на Маккоркълови и чува не Франк, а госпожа Маккоркъл, изрекла името му някак уплашено, с въпросителен знак. Той разтърка смъдящи очи.