— Млъквай! Ей, ти! — обърна се човекът към Майрън. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам, и ела тук при приятелчето си.
— Какво да правя, Карл?
„Бива ли такова нещо, смотаняк такъв! Да се обръщаш към мен по име!“, скастри го наум Карл, макар че кореше и себе си, задето е бил толкова небрежен. Беше оставил пистолета върху плота. Сега беше с гръб към него и не можеше да го вземе. „Големи глупаци сме!“ Оставаше му само едно — да се преструва на много уплашен за кожата си.
— Прави каквото ти казва човекът! Хванаха ни!
Майрън затътри огромни ходила по линолеума.
— Сега в затвора ли ще се върнем?
Карл се зарече, че измъкне ли се жив, ще му отреже с двете си ръце езика.
— Ама вие да не сте онези, дето избягаха от затвора в Арканзас?
— Не ни убивайте — примоли се Карл уж много уплашен. — Ние сме…
— Божичко! — възкликна през шепот човекът. — Добре се наредих! Видях колата отвън.
— Бензиностанцията ваша ли е? — попита Карл.
— Моя, да опустее дано. Рекох си, че са влезли някои хлапетии. И през ум не ми е минавало…
— Тате!
Онова, което се случи после, сякаш тънеше в мъгла дори за Карл, който пое инициативата в свои ръце.
Собственикът на бензиностанцията се извърна да се скара на отрочето си, на което явно бе наредил да не мърда от колата. А Карл само това и чакаше — удари с все сила пушката и прикладът се заби в корема на човека. Пушката обаче не стреля, чудо, което Карл така и не проумя. Майрън както никога постъпи умно, което само по себе си беше чудо: сграбчи момичето и притисна едра длан към устата му, та то да не пищи.
За по-малко от пет секунди съотношението на силите се промени. Карл и Майрън отново държаха всички оръжия и владееха положението, докато мъжът, решил да ги залови на местопрестъплението, се беше превил на две, давеше се и ги молеше да пощадят живота му.
— Е, това вече е друго — отбеляза Карл, после се наведе, вдигна вафлата от пода и разкъса обвивката. — Нали, Майрън?
— Да, Карл.
Другият отхапа от вафлата.
— Махни си ръчището от носа й, че ще вземеш да я удушиш. Но й дръж устата затворена.
— Моля ви, не й причинявайте зло — простена мъжът.
— И през ум не ми е минавало — отвърна Карл и се престори на обиден. — А на теб, Майрън, минавало ли ти е през ума да причиняваш зло на това момиче?
— Не, Карл.
— Ето на! Не искаме да причиняваме зло на никого. И няма да го направим.
Карл халоса с приклада мъжа по носа и му изби предните зъби. Човекът се свлече на четири крака, като стенеше и призоваваше на помощ Бога.
— Видя ли сега, колкото и да хленчиш и да молиш, няма да помогнеш на никого — каза му Карл. — Защото можеш да си помогнеш само ти. Трябва само да отвориш касовия апарат. И те оставяме на мира. Не мислиш ли, че е справедливо?
— Добре, добре, само не ни причинявайте зло.
С огромно усилие на волята човекът се надигна и тръгна, залитайки, към касовия апарат. Клетият, ръцете му трепереха толкова силно, че едвам успя да включи апарата. Набра цифрите на кода и апаратът се отвори.
— Видя ли колко лесно било? — потупа го Карл по гърба и със самоделния нож, който бе измайсторил още в затвора, го наръга в бъбрека.
Заби острието три пъти. Извади го и мъжът се свлече безжизнено на пода.
— Не гръмна и изстрел — отсъди на глас Карл и се ухили. — Време е да се поопаричим.
Ужасеното момиче се разхлипа неудържимо и привлече към себе си вниманието на Карл. Дотогава той всъщност не го беше забелязвал — мислите му бяха заети с друго. Но след като натъпка джобовете си с банкнотите, които бе взел от касовия апарат, огледа девойчето от глава до пети. Беше по къси панталонки и раирана фланелка с името на някакъв отбор. Три четвъртите чорапи очертаваха тъничките й прасци над маратонките. Беше на около четиринайсет години. Вече не беше дете, но още не бе и жена. Ала женското у нея все пак се бе пробудило. Карл усети как се възбужда. Ако не бързаха…
— Знаеш ли какво, Майрън? Ще ти дам да покараш малко колата. Какво ще кажеш?
— Страхотно, Карл, ще падне голяма веселба! Може ли да си взема още бонбони?
— Може да вземеш колкото ти душа иска. Даже ще ги взема аз. А ти заведи тази хубавица при колата и я качи на задната седалка. Но да не е гъкнала, чу ли?
Бог да го поживи този Майрън, изпълни безпрекословно нареждането му. Е, докато беше водил момичето към колата, му беше спрял притока на кислород и когато Карл отиде при тях, то беше изпаднало в несвяст, така че лепенките, които той бе взел от бензиностанцията, се оказаха излишни. Но за всеки случай й залепи устата.