Когато Майрън профуча покрай табелата с името на града, Карл вече се забавляваше на воля на задната седалка.
19
— Разправят, че го е направил Карл Хърболд. Той и онзи тип, с когото са избягали от затвора.
— Няма такова нещо. Казват само, че те са заподозрени.
— Не е ли все същото!
— В каква държава живееш? Тук сме в Америка. Имаме си конституция, която ни дава права. Невинни сме, докато вината не бъде доказана, така да знаеш! Добро утро, Ези!
Постоянните посетители в кафене „Веселата пчеличка“ на градския площад както винаги обсъждаха горещите новини от деня. Каквото и да бяха съобщили по радиото и телевизията, те го дъвчеха и предъвкваха, правеха го на парченца не по-зле от онези кухненски комбайни от рекламите, дето можели да режат сурови картофи по седем различни начина.
Беше си нещо обичайно и да спорят за една или друга страна на тези новини, независимо дали това бяха всеобщи принципи, отвлечени теми или незначителни подробности. Днес препирнята като че ли се въртеше около подробностите.
Всяка сутрин в кафенето се събираха неколцина старци. Имената и физиономиите се меняха от поколение на поколение, както и обсъжданите теми. Избухваха войни, които биваха печелени или губени. Подемаха се спорове, за които после всички забравяха. Държавниците и знаменитостите биваха възхвалявани, охулвани и оставяни на спокойствие. А тези сбирки, които наподобяваха ритуал, си продължаваха. Да си речеш, че щом някой мъж достигне определена възраст, се чувства длъжен да се присъедини към старците в кафене „Веселата пчеличка“. Ако някой напуснеше този свят, се появяваше друг, който да запълни празнотата. Спазването на традицията беше жизненоважно за обществените порядки в Блуър.
Повечето старци бяха пенсионери, чудеха се какво да правят и често се заседяваха и до обяд, когато заменяха кафето с изстуден чай и продължаваха да отстояват сприхаво мнението си. Те наподобяваха човешки реликви, които се мъчеха да си покажат, че са важна част на обществото, за чието добруване допринасят и което е принудено да ги търпи и храни, докато се споминат.
Ези ги поздрави, забелязал, че повечето са по-млади от него.
— Какво те води насам по това време? — поинтересува се един.
— Може ли едно кафе, Луси? — обърна се той към сервитьорката и чак тогава отговори на въпроса: — Сестрата на Кора в Абилин се е поболяла нещо. Жената отиде за малко при нея.
Ези мразеше старците, задето висят по цял ден в кафенето и изказват мнения, за които никой пет пари не дава, но още повече мразеше лъжците. А ето че и той беше започнал да лъже. Дори самия себе си. Най-вече себе си.
Можеше да се заблуждава както си иска, но голата истина бе, че след половинвековен брак Кора го беше напуснала. Той я бе наблюдавал как стяга куфара, как го слага в колата заедно с няколко снимки на децата и внучките и заминава. И сега я нямаше.
Но продължаваше да си втълпява, че са се разделили само временно. Не си представяше живота без Кора.
— Значи си ерген, а?
— Нещо такова — потвърди той.
— Искаш ли с кафето и нещо за хапване, Ези?
Познаваше Луси още от началното училище. В гимназията беше играл американски футбол с мъжа й, загинал при ужасна злополука на сечищата. Бе ходил и на погребението на сина им, умрял за родината във Виетнам.
С годините Луси бе понапълняла в ханша, прическата й бе станала по-висока, под дебелите пластове грим тя криеше мигрената и пораженията на възрастта, но въпреки това си беше същата Луси, която Ези бе учил в трето отделение да се катери по дърветата.
Два дни поред беше закусвал овесени ядки. Долови миризмата на току-що приготвена храна и устата му се напълни със слюнка.
— Наденички намират ли ти се?
— Да, както винаги.
Ези се разположи на стола пред бар плота и обърна гръб на масата с мъжете — дано не се опитват да го включат в разговора си. Но не би.
— Чу ли за отвличането и убийството, Ези?
То оставаше да не е чул. Още от сутринта всички телевизионни канали и радиостанции гърмяха само за това.
— Какво ви разправях аз на вас? — попита заядливо първият старец. — Е, какво ще кажеш, Ези, какво е мнението ти като човек, защитавал закона?
— Ужасно престъпление, дума да няма — отвърна той и благодари мълком с очи на Луси за чинията с храна, която тя сложи на плота.
Открай време подозираше, че тя си пада по него. Е, никога не беше флиртувала открито. Ези беше семеен, а Луси не бе от жените, които ще тръгнат да разбиват чужди семейства. Колкото до Ези, той нито веднъж не бе правил или говорил нещо, с което да я насърчи. Но му се струваше, че щом го види в кафенето, Луси винаги се смущава и бърза да му угоди. Обслужваше го чевръсто, преди другите, слагаше му в чинията повечко от храната, неща от този род. Ето и сега — беше му донесла две тлъсти наденички.