Трупът на изчезналото момиче бил открит чак след зазоряване. Един шофьор на камион го видял в канавката край магистралата. Първоначалното съобщение гласеше, че преди да бъде застреляно в тила, момичето е било изнасилено.
Ези тръгна да обикаля из града — не му се прибираше вкъщи. Питаше се дали наистина Карл е убил този човек и дъщеря му и дали пак се гордее с това, както навремето, преди повече от двайсет години, когато Ези го бе разпитват в онзи затвор в Арканзас.
— Ти да не си добрият самарянин бе, Ези? — беше му се присмял Карл иззад решетките. — Нима си бил толкова път колкото да ми дойдеш на свиждане?
Беше облечен в яркооранжева фланела и бе по-хубав от всякога. Дали не беше станал още по-нафукан именно защото бе извършил убийство? Но Ези не се хвана на въдицата и не се поддаде на чара му.
— Здравата си загазил, Карл, до гушата си затънал в лайна, няма мърдане!
— Защо да си кривя душата, шерифе, имат съм и по-добри дни. Затворите тук, в Арканзас, са голяма кочина, така да знаеш! Храната я няма никаква. Кенефите смърдят, не се трае. Матракът е изтърбушен. Това не е живот!
— Мен ако питаш, не е зле да свикнеш, Карл.
— Намерил съм си адвокат и половина! Предоставен ми е от държавата, но му сече пипето. Някъде от Севера е. Връзва косата си на опашка, носи обица. Мрази системата. Особено пък тук, на Юг. Смята, че всички държавни чиновници са глупави и продажни, и според мен е прав. Ако се вярва на него, можело да ме опандизят заради кражбата тук, но не и заради убийството. Било нещастен случай.
— Наистина ли е нещастен случай?
— Виж сега какво, онзи келеш като нищо можеше да пречука брат ми. Нямах друг избор, трябваше да стрелям пръв, ако не исках Сесил да издъхне пред очите ми.
— Остави си пледоарията за пред съдебните заседатели, Карл.
Карл се ядоса, лицето му пламна. Кафявите му очи замятаха огън и жулел.
— Аз, шерифе, няма да ида в затвора за убийство. Запиши си го ако искаш. Не съм влязъл в онзи магазин, за да убивам.
— Дори и тези приятелчета в Арканзас да не те осъдят, затворът няма да ти се размине.
— Защо реши така?
— Ако тук излезеш сух от водата, ще се погрижа да отговаряш в Тексас за Патси Маккоркъл.
— За тази грозотия?
Един клаксон откъсна Ези от тежките му мисли. Той видя, че светофарът е светнал зелено, и махна на другия шофьор, за да му се извини. Нямаше къде да ходи, затова подкара към жилищния квартал, където двамата с Кора бяха живели почти откакто се бяха оженили.
Влезе в къщата и му стана неприятно, че вътре е толкова пусто. Уж Кора беше дребничка, а отсъствието й сякаш бе създало вакуум. Ези си свали шапката и я сложи на куката при задната врата. Отиде в кухнята и забеляза, че е оставил кафеварката включена. Изключи я.
После излезе в антрето — не знаеше какво да прави през деня. Дали да не погледа телевизия? Можеше да избира между глупавите сладникави сериали, глупавите публицистични предавания с гост в студиото и глупавите реклами. Или да поработи в градината? Беше много горещо. Пък и не го биваше за това. Кора твърдеше, че още щом го зърнели, цветята се самоубивали, за да не ги съсипел той.
Този вътрешен спор беше само колкото за лице, нещо като благ мехлем за гузната му съвест, защото Ези вече знаеше какво ще прави.
Реши да не се преструва повече пред самия себе си, влезе в кабинета и седна зад масивното писалище с подвижен плот, което бе наследил от баща си. Беше железничар и всеки Божи ден от живота си бе седял зад това писалище. Кора го пазеше като зеницата на окото си: всяка седмица го лъскаше и полираше с препарати. Ези отключи капака от тънички дъсчици и го вдигна. В средата на писалището беше папката с документите за Патси Маккоркъл.
Отвори я и погледна вторачено снимката на момичето от последните класове на гимназията. Спомни си колко цинични му са се сторили думите на Карл Хърболд, нарекъл Патси „грозотия“.
— Преди вие двамата със Сесил да дойдете тук, за да ограбите магазина и да убиете полицай, който не е бил на работа, сте оставили Патси Маккоркъл мъртва при реката.
Карл го бе погледнал нагло през решетките, сякаш е най-невинният човек на този свят. Накрая бе отметнал глава и бе прихнал.
— Какви ги дрънкаш, Ези, да не си превъртял?
— Всички, които онази вечер са били във „Вагън Уийл“, са ви видели да си тръгвате с нея. Имам десетки свидетели.
— Имаш грънци — тросна се ядно Карл.
— Нима вие със Сесил не сте били с нея?
— Да, бяхме с нея. По-точно, тя беше с нас. Лепна ни се веднага щом влязохме в заведението. Беше мъртво пияна. Ние също се почерпихме. Посмяхме се. Какво толкова?