— Доколкото чух, Карл, не само сте се смели. Изнесли сте цяло секс шоу.
Карл се ухили и му намигна.
— Както го казваш, май съжаляваш, че и ти, шерифе, не си бил там да ни позяпаш. Жалко, не сме знаели, че се интересуваш от тези неща. Ние със Сесил на драго сърце щяхме да си поделим с теб Патси. Госпожа Хардж не ти ли бута вкъщи?
Ако можеше да се пресегне през решетките, Ези щеше да убие на място Карл и да спести на щат Арканзас разправиите и разходите по това да го изправя пред съд и да го държи с години в тамошния затвор. Слава Богу, че се овладя и си тръгна, оставяйки Карл да се превива от смях зад гърба му.
Беше се надявал да измъкне повече от Сесил, който, за разлика от брат си, не беше толкова наперен.
— Да, шериф Хардж, потанцувахме с Патси, но не сме ходили с нея на реката. Пътувахме с колата почти цялата нощ и в седем и половина сутринта влязохме в онзи магазин.
Дотук Сесил не го лъжеше. Ези бе прочел доклада за задържането на братята, извършили престъпление, което по ирония на съдбата им предоставяше алиби за Патси Маккоркъл. Но и той бе изминал същия път, както момчетата онази нощ. Разстоянието беше точно четиристотин километра. Ако братята наистина бяха напуснали заедно с Патси заведението по времето, което сочеха свидетелите, пак бе възможно да са я завели на реката, където са я любили, а после да са поели към Аркаделфия и да са стигнали доста преди седем и половина сутринта. Това не противоречеше и на становището на Страуд за часа, когато е починала Патси.
— Слушай, Сесил, всички в заведението са ви видели заедно с момичето. Доколкото разбрах, тримата сте направили голямо театро. Само не ме убеждавай, че след цялото това натискане, след толкова алкохол и танци не сте спали с нея.
Очите на Сесил зашариха из килията. Той погледна надзирателя, застанал зад Ези. После засмука буза.
— Добре де. Тя такова… изпразни ме. С ръка. Там, във „Вагън Уийл“, под масата. — Момчето наведе глава и се изкикоти. — Голямо изживяване, дума да няма! Наоколо — пълно с народ, а членът ми гол-голеничък под масата. Но Патси си беше такава. Правеше всичко, само смях да пада.
— А после?
— Какво после?
— Какво направи Патси, за да се посмеете?
След този въпрос Сесил се притесни и започна да гризе нокътя на палеца си.
— Карл какво каза?
— Че пред заведението сте се разделили.
— Да, точно така — побърза да потвърди той. — Потеглихме с колата към Арканзас, по едно време огладняхме и тъй като нямахме пари, решихме да ограбим онзи магазин.
— И в крайна сметка убихте полицай.
— Не знаехме, че е полицай. Онзи глупак извади пистолет. Какво можеше да направи Карл? Да се остави да ни убие ли? А, шерифе? Шерифе!
Но Ези вече му бе обърнал гръб и се беше отправил към окръжния прокурор, натоварен със случая. Беше едър като бъчва, с рижа коса. Червендалестите му бузи приличаха на балони, които всеки момент ще се пукнат.
— Извинявайте, шериф… как ви беше името?
— Хардж.
— А, да, шериф Хардж. Влизам ви в положението. Определено. Знам, иска ви се да приключите случая. Но ако подложа тези хубостници на тестовете, чрез които да решите своя случай, ще забатача моя. При всички положения адвокатите веднага ще се възползват и ще обжалват. Ще пропищят света, че са нарушени правата на клиентите им. Знаете ги какви са днешните адвокати. Обзалагам се, че в Тексас не са по стока, отколкото тук. Правят, струват, но накрая престъпниците отново са по улиците. Дори и да исках да ви услужа, нищо чудно тези негодници изобщо да не се явят пред съда. — Прокурорът запали цигара „Камъл“ без филтър. — Ще прощавате. Но аз ги спипах пръв. Убили са наш човек. Доста дълго ще ни гостуват тук, в Арканзас.
— Не искам нищо друго, освен малко от семенната им течност. И на двамата. Как това ще наруши правата им?
Червендалестият се изкикоти така, сякаш на пълни обороти бе включен електрически трион, разрязваш дебел пън.
— Малко семенна течност в бурканче ли? Ако някой поиска от мен такова нещо, лично аз ще сметна, че нарушава моите права.
20
— Добре, но ти не отстъпвай назад, чу ли!
— Няма.
— Нали ще стоиш там?
— Няма да мърдам! Само да не забравиш, че трябва да мърдаш бързо крака, както тренирахме.
Водата стигаше само до кръстчето на Дейвид. Въпреки това хлапето явно се страхуваше да преплува единия метър, който го делеше от Джак: пое си дълбоко въздух и се гмурна. Запляска с все сила с ръце и след малко пипна Джак. Той го изтегли от водата и му помогна да стъпи на хладното хлъзгаво дъно на реката.
— Браво на теб! — рече му и го потупа насърчително.