— А, да, Франк. Какво има?
— Извинявай, че те прекъсвам, но се обажда Кора, пита дали си тук — намигна му дежурният. — Тук ли си?
— Да. Благодаря ти, Франк.
Още преди да е казал „здравей“, и жена му му се нахвърли.
— Бива ли такова нещо, да се измъкваш, без да ми кажеш къде отиваш.
— Оставил съм ти бележка.
— Там пише, че отиваш до службата. Тъй като снощи официално излезе в пенсия, се питах дали не си се хванал на работа някъде другаде.
Ези си представи как изглежда жена му в този момент и се усмихна под мустак. Тя сто на сто бе изправила гръб и бе сложила ръце на хълбоците си, а очите й мятаха искри. Колкото и изтъркано да звучеше, Кора бе най-красива, когато беше ядосана.
— Мислех да те поканя на закуска някъде навън, но гледам, че си в лошо настроение. Сигурно е по-добре да заведа някое друго момиче.
— Само не знам дали това момиче ще те изтърпи и пет минути — сопна се жена му и след многозначителна пауза добави: — Ще бъда готова след десет минути. Не ме карай да чакам.
Преди да си тръгне, Ези разчисти кабинета и си събра нещата в няколкото кашона, които шефовете на окръга предвидливо бяха приготвили, Франк му помогна да ги занесе до колата. Натовариха ги в багажника и се ръкуваха.
— Довиждане, Ези.
— И умната, Франк!
Ези изчака дежурният да се прибере в кабинета и чак тогава извади папката по случая „Маккоркъл“ и я сложи върху другите. Смяташе да свали кашоните, когато Кора я няма наблизо. Ако тя видеше папката, веднага щеше да разбере какво го е прихванало, та посред нощ да иде в службата и няколко часа да рови из архива. И тогава наистина щеше да се вбеси.
3
— Нали не си забравил за утре? — прошепна Карл на Майрън.
— Помня, Карл.
— Гледай да не забъркаш някоя каша и да не се качиш в камионетката с хората, дето ще работят на шосето.
— Няма, Карл.
„Тъп като галош“, помисли Карл, вторачен в пустинята зад воднистите очи на Майрън. Макар че не беше честно да оспорва поведението на Майрън, при положение че самият той бе на косъм да провали всичко. Всъщност просто се бе опитал да отърве кожата и да се размине с пердаха. Ако можеше да върне нещата, за нищо на света не би се забърквал в такава каша.
Когато онзи негър го нападна, на Карл направо му причерня от гняв. Така се разбесня, че се наложи четирима души да го влачат до затворническата лечебница и да го връзват с каиши за леглото. Но той пак успя да захапе за китката единия санитар. Не му дадоха успокоително, защото още не го бяха прегледали и не знаеха дали главата му не е пострадала.
Без изобщо да обръща внимание на непоносимото главоболие, той вилня и фуча чак до вечерта, после през цялата нощ. Крещеше като попарен, кълнеше Господа, дявола и чернилките, вероятно опропастили единствения му шанс да избяга от затвора.
Сега, като се замислеше, си даваше сметка, че е трябвало да лежи в прахта и да остави якият негър да го рита, докато надзирателите дойдат и ги разтърват. Нищо нямаше да му стане, ако онзи калтак го бе ритал още няколко секунди.
Сложиха му диагноза леко мозъчно сътресение. Карл повърна няколко пъти. Виждаше като през мъгла, но вечерта на другия ден зрението му отново се оправи. Главата го цепеше така, че не помагаха никакви хапове, после обаче малко по малко му мина. Онзи кретен го бе ударил и по бъбрека, но докторът обясни, че не било сериозно.
Няколко дни Карл се чувстваше зле, ала всъщност бе благодарен за нараняванията. От тях надзирателите разбраха, че именно той е пострадалият и е изритал другия затворник в слабините при самозащита.
Изпита огромно облекчение, че си тръгва от лечебницата здрав и невредим и се държи на крака, докато негърът не можеше да се помръдне, така се бяха издули тестисите му. Всички в лечебницата го взимаха на подбив заради гротескните им размери. Бяха му пъхнали в члена катетър, през който да пикае, и тръбичката също се превърна в повод за какви ли не шегички. И при най-малкото движение чернокожият затворник плачеше като пеленаче.
Така в крайна сметка всичко се оказа наред. Докторът обяви, че Карл е в състояние да се върне на работа в отряда, поддържащ площите около затвора, тоест, можеха да го вземат и със затворниците, работещи на шосето. Карл се бе отървал на косъм и нямаше намерение да рискува отново да го обявят за негоден да работи в този отряд.
Откакто го бяха пуснали от лечебницата, гледаше да си няма вземане-даване с останалите затворници, освен с Майрън. Не приказваше с никого. Внимаваше да не се заяжда с другите, особено с чернокожите. Съжаляваше, че ще си тръгне, без да е видял сметката поне на един негър, та да отмъсти за всички мъки, които те му бяха причинили през годините, но като теглеше чертата, виждаше, че не си струва. Можеше да си достави това удоволствие и да им пусне малко кръв, но после сто на сто щеше да загази. И никога нямаше да излезе на свобода. А даваше мило и драго да зърне яркото слънце в Мексико и да вкуси от екзотичните наслади, които предлагаше тази страна.