Но първо трябваше да се измъкне оттук.
Днес в списъка се бяха появили неговото име и името на Майрън. Утре бе големият им ден. Карл го чакаше от толкова отдавна! Бе обмислил всичко. След броени часове щеше да е свободен човек. Ако всичко минеше, както го е замислил. А доста неща можеха да се объркат. Точно затова и го присвиваше стомахът и той едвам преглъщаше надениците и киселото зеле, които им бяха дали за вечеря.
Но макар и храната да му засядаше на гърлото, Карл ядеше, за да не привлича вниманието на надзирателите и те да не се усъмнят.
— Довечера, Майрън, преди да заспиш, опитай да си повториш плана.
Майрън излапа лакомо препълнената лъжица кисело зеле.
— Какъв план, Карл?
— Божичко! — простена той. Този човек щеше да го умори. Карл му беше повтарял безброй пъти какво точно трябва да направи. Ако този кретен го издънеше, Карл щеше да го удуши с двете си ръце. Той въздъхна примирено и каза: — Карай, ще минем и без това, Майрън. Но утре да не си се отделил и на педя от мен, чу ли?
— Да, Карл.
— Кажа ли ти да направиш нещо, ще го правиш и няма да умуваш, чу ли?
— Да, Карл.
Той се ядоса толкова, че му идеше да изкрещи от отчаяние, но само изпсува наум и си повтори, че му трябва тъкмо такова сляпо подчинение. Именно той бе водачът, умът и душата на цялото начинание. Именно той бе красивият, дръзкият, любимецът на жените, човекът, който го биваше да разработва стратегията. В план като този не можеше да има повече от един лидер. А и Карл се нуждаеше от някого, който да върши черната работа.
Точно по тази причина си бе за предпочитане Майрън да е тъп, покорен и предан до гроб. Защото щом Карл му кажеше да направи нещо — например да пререже гръкляна на онзи копелдак, надзирателя, именно Майрън щеше да го стори.
Без следа от срам или угризения Майрън му бе разправял за детството си. Бил си малоумен, откакто се помнел. В родния си град се славел като пръв главорез, обикалял улиците и покрайнините и изтребвал де що види животинка или домашен любимец, докато накрая властите го спипали и го пратили на психиатър. Роднините му засипали с молби и оплаквания щатската управа и накрая успели да го извадят от лудницата. Но скоро вече съжалявали горчиво.
Майрън бе разказал най-спокойно на Карл как е изклал близките си.
— Главата на баба заедно с перуката направи „пльок“ и пльосна в купата със соса.
С най-голямо удоволствие разправяше именно тази част от историята, защото навремето баба му използвала главата на Майрън като поставка за същата тази перука, която му надявала, за да навие ролките за коса. Всички останали в семейството се превивали от смях при вида на длъгнестия недодялан Майрън с прошарената бабешка перука и ролките за коса от розов дунапрен.
Същата тази глава била използвана и за боксова круша, когато баща му се напиел и започнел да буйства. Именно заради това пиянство Майрън си бе останал недоразвит. Когато бил двегодишен, ненагледното му татенце го сграбчило за главата и започнало да я удря с все сила по радиатора в стаята. Било през лятото и радиаторът бил студен, но това не облекчило нещата.
От този ден нататък Майрън се превърнал във всеобщо посмешище. В училище непрекъснато го взимали на подбив, а по-грубичките момчета го и биели. Но именно роднините му — баща му, майка му, сестра му и баба му — го тормозели и унижавали колкото да се позабавляват.
Виж, не се засмели онази вечер, когато Майрън се явил на вечеря с пушка и сатър.
Избил ги всички до крак. При такова престъпление наистина си беше странно, че не са го обявили за невменяем и не са го пратили да се лекува в лудница. По всяка вероятност прокурорът, бълващ огън и жупел, е настоял, че Майрън е достатъчно нормален, за да иде не в болница, а зад решетките, където да излежава присъдата при подсилена охрана, защото някой милозлив доктор може да го обяви за „излекуван“ и да го пусне отново сред нищо неподозираните жители на щата. И наистина, Майрън не се гнусеше да убива. Буболечки, животни, хора — всичко наред. Карл го бе виждал да измъчва малките твари часове наред, а после да ги убива.
Ами да! Той имаше нужда от човек като него. Някой можеше да му натякне, че се възползва от Майрън точно както побойниците в началното училище. Но каквито и угризения на съвестта да изпитваше, Карл предпочиташе да не им обръща внимание.