Изведнъж го обзе нежност към този мъж, който определено го боготвореше. Наведе се над масата и се усмихна на своя съучастник.
— Казвал ли съм ти какво ще направя най-напред, щом изляза оттук?
— Ще си намериш някоя по-засукана мексиканка.
Карл се засмя.
— Това си го запомнил, а, Майрън?
— Запомнил съм го, я — усмихна се мъжът, както дъвчеше наденицата.
— А друго? — попита Карл. — Какво още ще направя?
Майрън преглътна шумно храната.
— Ще теглиш куршума на онези поплювковци, дето са те тикнали на топло.
4
Джак Сойър слезе от кабината на пикапа.
— Да ви помогна ли?
Тръгна по покрития с чакъл път, от който се вдигнаха облачета прах, полепващ по охлузените му ботуши от змийска кожа, измайсторени преди повече от десет години от един седлар мексиканец. Старецът си падаше по чашката и левият ботуш на Джак бе малко по-дълъг от десния. Но той не помоли майстора да го оправи. С времето кракът му бе свикнал с малкото несъвършенство.
Момчето, на което зададе въпроса, направо се бе прехласнало по същите тези ботуши, докато го гледаше как, без да крие любопитството си, той върви към него, пъхнал език зад бузата. Джак нямаше опит с децата, но според него хлапето беше на около пет годинки. То побутна майка си по бедрото, за да привлече вниманието й, тя обаче махна ръката му и пъхнала глава и рамене под капака на двигателя, продължи да търси какво се е повредило.
Момчето тръгна към Джак. Срещнаха се някъде по средата между пикапа му и повредената кола. Детето отметна главица, за да види по-добре мъжа пред себе си, и примижа срещу яркото пладнешко слънце.
— Здрасти! — поздрави го Джак.
— Знаеш ли, че имам книжка с динозаври?
— Ама наистина ли?
— И видео.
— Не думай!
— Най ми харесват велоцирапторите.
— Така ли? На мен също — усмихна се Джак.
— Да не ме лъжеш?
— Не.
— Добре тогава. Ами птеродактилите?
— О, птеродактилите са големи страшилища.
Малчуганът също се усмихна одобрително и се видя празното място, останало от падналия млечен преден зъб. Новият вече бе прорязал венеца и се показваше като нащърбена мъничка планина. На челцето му имаше няколко слепнати от потта кичура тъмна коса.
— Как се казваш?
— Джак. А ти?
— Дейвид.
— Радвам се да се запознаем, Дейвид — рече мъжът и посочи с брадичка към колата. — Някаква повреда ли?
Момченцето сви рамене и вдигна ръце.
— Не знам. Щяхме да ходим с мама до града, но когато се качихме, колата започна да пухти. — Хлапето имитира звука и се завъртя като човек, скован от ужасна парализа. — После спря и мама не може да я запали отново.
Джак кимна и понечи да тръгне към автомобила и жената, която, за разлика от сина си, не бе особено дружелюбна. Явно не й беше до непознати. Или се страхуваше от него и затова предпочиташе да се преструва, че не го забелязва.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?
Момчето отиде при майка си, допря длан до бедрото й и я побутна припряно. Този път тя изправи гръб и се извърна отчаяна към него. Явно точно в този момент забеляза с крайчеца на окото Джак, защото потрепери и подскочи като ужилена.
— Мама е глуха — обясни малчуганът. — Не те чу, когато идваше насам. Май я уплаши.
Джак беше на същото мнение. Очите на жената подскачаха като две топчета за пинг-понг по време на оспорван турнир: местеха се от мъжа към пикапа и отново към мъжа, тя явно се мъчеше да реши дали той е опасен.
— Побеснява, ако някой се промъква така — рече момчето.
— Не знаех, че съм се промъквал — възрази Джак и протегна ръка, сякаш се извиняваше.
Жената отвърна, като се долепи до решетката на автомобила и придърпа до себе си детето.
— Мамо! — извика възмутен Дейвид и се отскубна. Въздъхна и рече: — Не се плаши. Той е добър. Казва се Джак. И…
Жената му показа с ръка да млъкне.
— Кажи й, че не съм искал…
— Тя те разбира по устните — прекъсна го малчуганът. — Ще се опитам да й покажа със знаци, но разбира и по устните.
Джак я погледна право в лицето и изрече бавно:
— Разбирате ли ме?
Очите й се поприсвиха. Вероятно от досада. Макар че Джак не разбираше какво толкова е казал, та да я подразни. После той получи рязко кимване, при което паднаха няколко кичура от косата, прихваната на висок свободен кок. И тя бе тъмна като на момчето, но от слънцето тук-там проблясваха медни косъмчета.
— Не исках да ви плаша, госпожо. Дошъл съм при господин Корбет, но след като съм тук, на драго сърце ще се опитам да запаля двигателя на колата ви.
Хлапето пак подръпна майка си, за да привлече вниманието й.