Мария се връща и пак кляка. Ей, голяма мръсница! Отишла е да си събуе гащите. Въздушна снимка на тъмната гора! По средата е долината на насладите с розовата пещера. Сега вече ми гръмва бушонът. Дебелата ми синя вена е твърде чувствителна и това ще ме погуби!
— Ей, страхотна кучка си! — шепна й с усмивка. Тя ще се разтопи от щастие.
— Si, senor.
Сеньорът започва да се надига в старите кадифени панталони. Къде да я оправя тая мърла? В къщата е мамчето, не върви. Тогава в барачката, в дъното на нашата градина. Там прибирахме сечивата и градинските мебели, после полекичка я разширих и обзаведох като място за срещи, без да искам разрешение от общината. Е, не е като апартамент в „Уолдорф“. Стайчето е четири на три, само с един умивалник. За голямата работа трябва да тичаш до къщата. Но както казва Фелиси, за „спешни случаи“ става. Ето го и доказателството! Прошепвам й:
— Върви да ме чакаш в бараката, вафличко!
— Si, senor.
— Няма нужда да се събличаш. Застани на колене върху леглото с вдигната пола. Няма да съжаляваш, обещавам!
Как хуква само! Все едно са й закачили реактивен двигател. Кръвта ми се разиграва още отсега, като си я представя в очаквателна поза. На четири крака, с преметната през главата фуста. Да се чудиш жена ли е или от ония старите фотоапарати.
По това време на годината дворът е целият обрасъл между къщата и портата. Мама не може да ни види от кухнята, където приготвя бъбреци в мадейра.
Тъкмо се каня да покажа на испанката някои изпълнения на френските въглищари, когато пред къщата спира голям речнозелен мерцедес. Шофьорът слиза. Набит мъжага, леко накуцва. Та това е Совьор Коджапул! Изобщо не прилича на кръчмар, изтупал се е като провинциален нотариус — сив костюм на тънки бели райета, бяла риза, черна вратовръзка. Не съм го виждал от посещението в капанчето му. Изглежда угрижен. Отдалеч си личи, че има неприятности.
— Здрасти, комисар — казва. — Работа до шия, а вие почивате.
Гледай ти, и чина ми знае, и адреса!
— Човек трябва да си запълва свободното време — отвръщам и стискам дебелата му лапа с къси пръсти. — Да не би нещо да не е наред, Совьор?
— Погребахме жена ми.
Ето значи! Затова от няколко дни Мариза никаква не се обажда, макар толкова да си паснахме. Голяма работа е малката в кревата!
— Съболезнования, мъж.
Той свива рамене.
— Е, отдавна се знаеше, а и тя се отърва. И все пак, като стане, е като парен чук в мутрата.
Гледа ме с ръце в джобовете на сакото.
— И друго ли има? — питам. Кима.
— Едно предложенийце… Сега изведнъж започна да ми се струва глупаво…
Явно нещо за дъщеря му. Дали е научил за бурната ни връзка?
— Влез да пийнем по едно.
Тръгва след мен към къщата. Антоанчо е заел хола, сглобява модел на вертолет от американската армия. Пада си по хеликоптерите. Всичко е покрил с парчетии, схеми, лепило, хартия, инструменти…
— Ще ни оставиш ли за малко, Антоан? Можеш да продължиш в стаята си.
Той протестира:
— Да не искаш да мъкна всичко това в стаята, там няма място.
— Чупката, ти казвам! Няма да пипаме нищо.
— Обещаваш ли? Ако нещо се размести…
— Не ме карай да повтарям! Изтрябвали са ни твоите чаркове.
Излиза с мърморене. Пътьом гледа страшно към Совьор, задето прекъсва титаничното му дело.
— Това синчето ли е, комисар?
— Осинових го! Родителите му имаха фирмичка за мокри поръчки и паднаха на полето на честта. Сядай. Обичаш ли порто? Имам едно, истински нектар.
— Тежкарско е за мен. Една ракийка няма да откажа.
Откривам в килера шише с малко чинцано на дъното. Мамчето не ни е чула да влизаме и си пее „Пикардийски рози“ в кухнята. Чудна работа, гласът й, като пее, става различен. Все едно друг човек.
— Ще ида да потърся лед — казвам с неохота.
Той ме отървава от задължението:
— Не си правете труда, и така ще свърши работа.
Отпиваме. Условностите на благоприличието. Да черпиш с пиене, каква тъпотия! Защо не с чукане? „Нали нямате нищо против моята съпруга да ви врътне една свирка, скъпи приятелю?“ Много по-гостоприемно ще е…
— Какво искаше да ми кажеш, Совьор?
Той се заглежда в чашата си, в златистите й отблясъци.
— Във връзка с Циганина, комисар. Но преди това трябва да ви предупредя за нещо: Мариза нищо не крие от мен.
Окей! Прието. Голямата дъщеря му е казала, че я опъвам, а той ме информира, че е в течение. Може би е важно за изложението, което ще последва.
— Добро момиче — отговарям сдържано.
Антонио е непроницаем, особено предпазлив с „татенцата“. Този тук отвръща: