Чувствам се леко разочарован. Щерката на Совьор е изключителна: вдъхновена в леглото, културна, дори с дух; а и покаялият се бандит е симпатяга, не говори много. Обаче скорошната им жалейка тегне над компанията ни. Мъката ги натиска и ги сплотява, което леко ги отделя от мен. Сякаш съм далечен роднина, дошъл за подкрепа и задължен да показва съчувствие, каквото не изпитва.
Совьор не е от ония, които ще се търкалят в хотелската стая. Захвърлил е куфара на леглото, сресал е сивите си кичури и е готов. Зървам го през тесния прозорец на моето бунгало да пердаши леко приведен към бара на хотела. Бързо провесвам двата си костюма (немачкаеми) на телените закачалки и хуквам да се присъединя към моя нов приятел. Вече е на бара с чаша. Зад тезгяха се виждат скара и всякаква кръчмарска посуда. Един черньо се оправя с цялото заведение. Готви, сервира, прибира парата, мие съдовете. Бялото му сако е като палитра на художник. Дискомузика пука тъпанчетата на клиентелата, която засега се състои от Совьор и моята персона. Соча запенената чаша на моя спътник.
— Същото! — казвам.
Негърът измъква от хладилника едно бутилче и го слага пред мен заедно с чаша, чийто ръб предлага богата гама червила — от цикламено до тъмновиолетово. Явно на миенето все не му идва редът. Връщам му чашата.
— Всичките ли са ти цветни, синко?
Оглежда я и без да му мигне окото, я сменя с друга, На която се мъдри само релефно петно от кетчуп. Явно трябва да се призная за победен.
— Как го виждате? — пита Совьор.
За разследването говори, ясно.
— Като начало трябва да разберем що за птица е бил покойният шеф на Мигел, къде е живял, да научим колкото може повече за алъш-вериша му. Тук сигурно още се навъртат хора, които са познавали Циганина. И ти можеш да ми бъдеш полезен, Совьор, като ме отвориш за навиците на твоето приятелче. Така ще знаем къде да търсим. Какво му беше хобито: зарове, поркане, чукане, маслена живопис?
Лека усмивка пробягва по свитите устни на Коджапул.
— Курвите! — отговаря без колебание.
— Браво! — възкликвам. — Вече имаме страхотна следа.
— Опъваше само професионалистки — продължава Совьор, — това си му беше мания. Другите дропли изобщо не го интересуваха. Само с карачки. Какви ли не ги измисляше, караше ги например да си пъхат гърлото на бутилка шампанско в Темната дупка и да сипват, а той да пие онова, което прелива. Артист човек, ама малко сбъркан! Падаше си и по мелничките за кафе. Не знам дали ги знаете ония стари бабешки мелнички? Винаги си слагаше една такава в сака на „Ер Франс“, където си държеше и желязото, когато тръгвахме за поредния удар. И метална кутийка с кафе на зърна. При сгода пълнеше мелничката с кафе, пъхаше си грездея под мишницата на девойката и я караше да мели. Глезотии! Сексуални фантазии, както ги наричат във вестниците. А, да, и струната от пиано с оловна тежест. Наместваше тежестта в яребичката на девойката, опъваше струната и свиреше. Викаше му „малка птича музика“. Направо цирков номер, за ония квартали в Копенхаген.
При този спомен зъбите на Совьор се оголват във вълча усмивка.
— Това, което научавам, е от първостепенна важност, мъж. Нали се сещаш, ако твоят Циганин се е завъртал насам, няма начин да не е потърсил някой бардак, за да се отдаде на фантазиите си. Остава да засечем джофрите, с които е купонясвал — махам на бармана. — Хей, Съни!
Бива си го момчето, трийсетинагодишно, с мрачновато, но тънко лице, със зелени очи, устните му съвсем не са като боксови ръкавици. Поглежда ме въпросително.
— Отдавна ли живеете в Гълфпорт? — питам аз.
— Това важно ли е? — отговаря с хладен тон.
— Не застрашава националната сигурност на Съединените щати, но на вас може да помогне да спечелите малко пари — казвам, докато правя корабче от една зелена петарка.
Явно не е помияр, защото остава студен като носа на куче, подушило следата на бяла мечка върху айсберг.
— Две години — отвръща.
— Значи имате представа от околността. Не може да не знаете, поне от приказки, къде може да се позабавлява човек.
Очевидно ни взема за туристи мераклии. Решава, че искаме да палуваме довечера.
— Не си падам по тоя род заведения… Знам, че има едно, „Насладите“, в Лонг Бийч, освен това казиното на пътя за Билъкси. За друго не се сещам.
— И това е достатъчно, синко.
С едно щракване на пръста пращам корабчето към него. Той го поглежда, взема го, разгъва го, после тръсва:
— Не стигат, господине. Двете бири са шест долара. Вашият приятел поръча „Спейтън“.
— Това е за вас!
Продължава да клати глава:
— Още един долар, господине.
Тъпанар! Хвърлям му една хартийка. Тоя мухльо ми лази по нервите. Я обратно в Чичо Томовата колиба!