Бастунът от канцеларията, с муцуна като дървена лешникотрошачка, е по-общителен. Въпреки че е собственик на мотела, охотно попива каквото капне от небето. Да го беше зърнал само как заби нокти в моята зелена десетачка, дъртакът му с дъртак!
Дрънкам му това-онова (на него му е през оная работа), уж че съм се бил запознал в Европа с един тукашен баровец, който неотдавна взел, че се гътнал. Имал си красива къщица в колониален стил. Деденцето кима:
— Сещам се за кого говорите — заявява, — за Ървинг Клей.
Забелязвам, че лицето му се е променило и сега изобразява недоверие.
— Приятел ли ви беше? — информира се.
Тръгвам с рогата напред!
— О, не. Запознахме се в Париж. Имам фирма за коли под наем и той искаше непременно открит мерцедес. При нас кабриолети няма, ей Богу, изприщих се (на ивици и звезди), докато му го намерих. Толкова беше доволен, че ме покани на вечеря. Каза ми, че се занимавал с бизнес.
— Хубав бизнес! — измърморва старият.
— Какво има? — сепвам се аз. — Нещо май ви притеснява?
Той се дръпва.
— Не си пъхам носа в живота на другите, и без това не ми е лесно да завърша моя достойно.
Все пак ме открехва къде се намира бараката на тоя Ървинг Клей. Осведомява ме, че бил ритнал камбаната от рак и го кремирали. От години живеел с една, на която завещал всичко. Засукана пацавура, блондинка с огромни очи като незабравки, ако разбирате какво искам да кажа. След кремацията тя си вдигнала дърмите и отпратила за Ню Йорк.
— Сами ли живееха?
— Имаха чернокожа прислужничка, която идваше всяка сутрин, и камериер шофьор, който си беше през цялото време там. Замина едновременно с вдовицата — хотелджията се изхилва: — Може да се е утешила с него, беше пич, та дрънкаше.
— Сега има ли някой в къщата?
— Не, празна е. Жената може да я даде под наем или да я продаде, току-виж се върнала да живее в нея, казва ли ти някой…
— Как изглежда тая дама?
— Не я ли видяхте в Париж? — чуди се старчокът. — Тя не се отделяше от Клей.
— Оная вечер я нямаше.
— Руса, парче и половина. Виждал съм я един-два пъти по бански на плажа: очите да ти изтекат! Дори на моята възраст бих й показал това-онова.
Добре, измъкнах от него главното. В крайна сметка калцификатът излезе отзивчив.
Колим лангусти, дебели колкото кълката ми, в капанчето, което ни препоръча нашият домакин. Нощта е тиха и топла, синьото кадифено небе е прободено от звезди, както беше писал забравих кой, ама мамка му, талант е бил!
— Малко са жилавички, а? — отбелязва Совьор. — Като от гума.
— Тренирали са културизъм — отвръщам. После го питам тихо: — Мислиш ли, че Циганина може да е духнал с кака след смъртта на боса?
— Не. Първо, Циганина никога няма да стане камериер, не му е в стила. Голям го вадеше. Нали ги знаете иберийците, всичките се мислят за Карл Петнайсети.
Милостиво не му обяснявам, че такъв няма. Совьор не е от ония, на които лесно можеш да кажеш, че са сгафили.
— Значи вече не е бил при Клей, когато той е опънал петалата?
— Може и да е бил, но дъртакът от мотела не знаеше.
— Ървинг не се е радвал на добри отзиви в местната преса — добавям.
— В такива дупки хората клюкарят — въздъхва Коджапул, който знае за какво говори. — Ровят ли, ровят, винаги са готови да ти лепнат лайнян етикет на муцуната.
— Трябва да научим повече.
— Така си е.
— След вечерята смятам да отида да разгледам. Хубаво е, че бараката е необитаема. Няма нищо по-приказливо от празна къща. Много си падам.
— Идвам и аз — заявява Совьор. — Мога да свърша някоя работа.
— Не се съмнявам.
Той зарязва лангустата.
— Ще ми счупи ченето — оплаква се. — Имам протеза, откак при една заварка вашите колеги размахаха сопите като в стрелбище.
Мариза пита:
— Да не би да възнамерявате да влезете с взлом във въпросната къща?
— Не е изключено — съгласявам се с усмивка. Тя въздъхва:
— Всъщност вие използвате еднакви методи.
— Но целите ни са различни.
— Вървете без мен, изморена съм от пътуването.
— Не сме имали намерение да те каним — отвръщам засегнат.
След бетонираните лангусти изсърбваме по кафе. Совьор плаща сметката и се изнасяме. Мариза слиза от севилята на поляната пред бара. Надписът озарява нощта. Музиката от бара се носи над тъмното море. Топлият нощен вятър развява стоманената тел за вдигане на байрака и тя дрънчи по металния пилон отпред. Девойчето въздъхва:
— Лека нощ, мъже — и тръгва към бунгалото си.
— Не се е оправила още — казва баща й.
— Виждам.
— Трябва… да й обърнете повечко внимание — съветва ме тъстът.