Ех, тия татенца! Нотариуси или бандюги, всичките са еднакви! Загрижени за порасналото си момиченце. Остава да дойде със свещ, за да се увери, че й го слагам правилно, не й прежулвам нито туфичката, нито душичката!
Тръгваме да търсим бърлогата на покойния Ървинг Клей според указанията на стареца и я зърваме в дъното на една алея заобиколена от борове. Класика. Бели колони, гръцки фронтон, парадно стълбище. Наоколо ливада с декоративни храсти, ниска конюшня с дървена ограда, боядисана в бяло и червено като препятствие за езда.
Скриваме кадилака в страничния проход, обрасъл В лаври, и се връщаме пред гнезденцето на свидния покойник. Луната огрява двора и се опасявам да не ни зърнат комшиите. Предупреждавам Совьор, че не трябва да вдигаме шум. Командвам: „Командосите атакуват призори“ — и двамата тръгваме яваш-яваш по главната алея. Докато се качваме по широкото стълбище, той ми шепне:
— Нека аз да преслушам портата!
— Имам си метод.
— Аз също — подсмихва се дъртият разбойник.
— Не се съмнявам. Някой път ще организираме състезание. Разбиване на солидна порта по хронометър.
Измъквам моя сезам и оглеждам вратата. Бравите са две, доста гадни.
— Колко минути ти трябват, за да я проснеш по гръб? — шепна.
Той се навежда, преценява.
— Десетина — отвръща.
— Засечи времето!
Пъхвам моята вълшебна флейта в по-яката ключалка. Малко запъва. Бравата потръпва, сякаш я гъделичкам. Опъва се, не й харесва подходът ми. Добре, ще подхванем от другия край. Съсредоточавам се. В такива случаи ухото е важно, колкото и пръстите. Щрак! Готово! Както предвиждах, втората ключалка е по-лесна.
— Тя каза „да“! — подхвърлям. — Колко време?
— Две минути и половина — отговаря Совьор. Опитвам се да запазя непосредствеността си. Той пита:
— А сега какво ще правите?
— Ще бутна вратата и ще те пусна да влезеш пръв, защото си по-възрастен, а аз съм възпитан човек.
Той слага върху ръката ми лапата си, очукана в безброй премеждия.
— И ще ви го нафърфорят до сливиците! — заявява Коджапул.
— Така ли мислиш?
— Yes, sir, защото тая колибка е бъкана от аларми, които не забелязахте! Цяло чудо е, че още не са писнали.
Показва ми няколко черни точки колкото грахчета, разположени по рамката на вратата.
— Системата е „Керсозон“ — съобщава. — Жестока работа! Веднъж се насадих на нея, докато ремонтирах един бижутерски дюкян в Женева. Като се сетя, още ми се разтреперват крачетата.
Моят придружител получава червена точка колкото оная в средата на джапанското знаме.
— И какво се прави в тези случаи, господин инженер?
— Чакай тук, сега се връщам.
Минава на ти в суматохата. Незаконното посещение ни сплотява.
Той отива до колата и след малко се връща с някакъв червен цилиндър, явно доста тежък. Едва когато приближава, разпознавам, че е пожарогасител. Вдига го и започва да облива обилно черните точки. Пяната потича по рамката. Изчаква малко и започва пак.
— Става ли? — шепна.
— По принцип да. Добре, че го мушнах в багажа.
— Как действа?
— Не знам, не съм химик. Според мен в пяната има някаква киселина, която парализира релетата. Приложих го при един взлом на авеню „Ниел“. Рецептата ми я каза един тарикат от Бомет.
— Можем ли вече да влизаме?
— Не бързай, малкият! Това е като при бръсненето — трябва пяната да попие, преди да застържеш.
Явно професионалната му подготовка е солидна.
— Не мога да разбера — шепна — защо храбър и умен мъжага като теб е поставил способностите си в услуга на престъплението. Можел си да се издигнеш и в нормалния живот, а си се оставил да гърмят по теб и да гниеш толкова години в какамангата!
Думите ми не му се нравят. Намръщва се. Казва троснато:
— Баламурниците не могат да загреят как така ще те изкуши тръпката, забраненото… — хвърля поглед на светещия си часовник. — Още малко сиропче — и изстрелва нова струя.
Някакво нощна птица се опитва да ни каже нещо от върха на близкия бор. От морето се носи влажен топъл полъх. Совьор вдига глава, за да огледа фронтона на сградата. Все едно сме пред Партенона — умален и не толкова I олющен.
— Питам се чий го е крепил Циганина в тая барака — разсъждава той. — От такъв живот сигурно го е стягала простатата. Него не го свърташе, сякаш беше болен от паркинсон. Гъбясваше и от един ден безделие. Веднъж го бяхме позакършили и се покрихме в един селски хамбар. Да не мислиш, че Мигел си седна на задника? Как не! Ходеше да джоби тонковците в черквата, да не губел форма!
Интересно как се променят отношенията ни. Допреди малко за него си бях ченге. Симпатяга, наистина, но стой по-далеч. С общо извършения взлом преградата падна и вече съм аверче, от което няма защо да се притеснява. Приказката му се отпуши и ме залива с откровения. Отпусна се. Бута вратата и обявява: