— Моментът на истината!
Тишина.
— Моля, заповядайте, господин комисар! — хили се той.
И се дръпва, за да мина.
Най-особеното в преддверието са две дървени магарета и черен покров. Явно тук е бил изложен ковчегът на Покойния Ървинг Клей. Защо обаче местното погребално бюро не си е прибрало такъмите? В застоялия въздух мирише на нещо сладникаво и тежко: ароматът на смъртта. Помещението е овално, обрамчено от двойно стълбище, отгоре има стъклен купол, вижда се Млечният път. В дъното е просторната всекидневна с модерна мебел, с бели килими и завеси, които ми напомнят за апартамента на Совьор в Париж. Забелязал съм, че бандюгите много си падат по бялото, сякаш се мъчат да забравят чернилката на занданите, в които са гнили.
Трапезария, че и библиотека! Дръжте ме, ще падна! Кабинет и накрая килери с всякакви запаси: консерви, бидони, сандъци с плюскане, ще речеш, хранителен склад на едро!
На горния етаж има пет-шест спални, всяка с баня и гардероб. Едната, явно на „господарите“, е много по-просторна, обзаведена с крещящ лукс: кожи от бели мечки, легло с балдахин върху подиум, застлан със синьо кадифе, разгащени картини по стените, мебели от имитация на слонова кост в бароков стил. Не си е поплювал тоя Ървинг, като керестак в хладка вода си е живял.
В една ниша има бюро от метал и тъмно стъкло с телефон и телефонен секретар, магнетофон последен вик на техниката, телекс и малък компютър „Епъл“ — работното кътче на модерния мъж.
— Опитай се да откриеш бърлогата на твоето приятелче — съветвам Совьор. — Сигурно са останали някакви следи. Аз ще проуча сложното оборудване на шефа, може да разберем нещо за дейността му.
Коджапул кима и се изпарява. Настанявам се в креслото, за да поопипам приборите върху плота от дебело стъкло. Трудът ни е интересен, когато се практикува съвестно, без бързане, със старанието на архивар.
Грабвам бял лист от непокътнатата купчинка пред компютъра и измъквам един флумастер от медната чаша, изобразяваща изправена на опашката риба. Бърникам машинките една по една и си водя бележки. Така съм се увлякъл, че не усещам кога се е върнал Совьор, и скачам стреснато, защото от отворената стая се чува хъркане. Заварвам стария крадец изтегнат на леглото като покойник, скръстил ръце на чатала си, увесил чене. Ставам и този лек шум го изтръгва от обятията на Морфей. Инстинктивно посяга към вътрешния си джоб за Липсващата ютия.
— Майка му стара, унесъл съм се — казва.
— Откри ли дупката на Циганина?
— Без грешка, има цял шкаф с „Маркиз дьо Рискал“, Любимата му пиячка. Когато му клюмваше гребенът, се наливаше с испанско червено. Открих адреса на братлето му в едно чекмедже и няколко костюмара, които няма как да са били на друг, защото обичаше да бие на очи. Особено си падаше по райетата. Колкото по-широки и ярки, Толкова по-вирнат го носеше.
— Не е ли странно, че е заминал, без да си вземе дрехите?
— Щом ги е оставил, значи смята да се върне.
— Сигурно си прав. Нещо друго?
— Тесте карти за пасианс. В санаториума го редеше с Часове. Обаче надуших нещо много интересно, малкият.
— Какво?
— Не в стаята на Мигел. Попаднах на скривалище под стълбите. Страхотно хитро измислено, само моят изчанчен мозък и орловият ми поглед могат го засекат.
— Да видим.
Скача от леглото с неподозирана пъргавина.
Стълбището (двойно, като за честването на двестагодишнина) е добра имитация на мрамор. Първите три стъпала отгоре се падат пред някакво удебеление над тавана на преддверието, побрало водопровода и тръбите на климатичната инсталация. Перилата от плексиглас са скрепени за стълбите само на три места: горе, долу и в средата. Совьор ме кара да сляза малко и се обръща с лице към площадката. Бърка в някакъв процеп под третото стъпало и дърпа. Трите стъпала се отместват и се показва голяма кухина, където наистина минават тръби, но освен това е подреден същински арсенал. Лека картечница, автомат, два пищова голям калибър, мощно уоки-токи, оксижен, разни касоразбивачески инструменти, боеприпаси, гранати, ножове с уравновесена дръжка (за хвърляне) и още нещо, което в първия момент ми заприличва на бронирана жилетка.
Именно този предмет особено е привлякъл вниманието на Совьор. Той го издърпва на стъпалата и отстъпва, за да го разгледам по-добре.
— Ето ти — вика — нещо съвсем шантаво.
Наистина предметът представлява толкова съвършено изработен мъжки гръден кош, че все едно е изрязан от истинско тяло. Има си зърна на гърдите, ребра, бенки, косми, вени, лунички и дори туткаме белези от рани. Голяма гнусотия!