— За какво ли може да служи? — чуди се Совьор.
— Кажи ми, да ти кажа…
Опипвам фалшивите гърди. Направени са от нещо меко.
В никакъв случай не могат да предпазят от куршум. Нещо като калъп от шията до под пъпа, който се закрепва отзад с връзки.
— Може някой да го е носил, за да крие белези от изгаряне. Или да е имал шанкър или някаква татуировка?
Бившият главорез свива рамене.
— Може — съгласява се. — Но защо са го захвърлили тук? Не, усещам, че е служил за някакъв кален номер.
Той връща обратно калъпа и затваря кутията на Пандора.
— А ти откри ли нещо?
— Може би.
Вадя си тефтера.
— Прослушах от начало до край касетата на телефонния секретар и засякох откъс от съобщение, останал неизтрит. После бръкнах в компютъра, макар да не съм от най-блестящите в тази област. От цялостното разследване, господин полковник, вадя (не малкия Антоан) извода, че шефът на твоя приятел е бил заплашван сериозно от хора, на които не е бил драг, а, от друга страна, преди да умре, се е разпоредил с банковите си влогове, направил е завещание в полза на изгората си, дал й е пълномощни.
„Не, нещо не е наред: един заплашван човек да умре от естествена смърт“ — мисля си.
— Съвпадение?
— Казва ли ти някой…
— По какво личи, че са го заплашвали?
— Ей по това! Записах останалото на касетата: „Няма надежда, много сериозно са се заели. Петима сте, Ървинг. Покрий се! Но се питам дали светът ще е достатъчно широк, за да…“ Ето! Това говори много! Това казва всичко.
— И какво излиза? — мърмори си Совьор. — Фалшив рак? фалшива кремация?
— Американски чудесии — отвръщам. — Ще видим!
Не ти трябва цирк в „Насладите“ на Лонг Бийч! Това е мелез между казино, нощен клуб и салуун от уестърните.
Представи си гигантски червен светещ надпис, който се вижда на десет мили околовръст. Постройката е имитация на дърво в стил „Имало едно време на Запад“. Отвред безкраен паркинг като на супермаркет. Чудовищен джангър блъска пристигащия право в тъпанчетата. Над входа се издига арка от мигащи разноцветни крушки. Пред нея дежурят двама каубои, високи по дванайсет метра.
Когато влизаме в огромния хамбар, се споглеждаме унило със Совьор, за да си кажем, че да откриеш тук следа от Циганина, е все едно (е, няма да ти пробутвам иглата в купа сено) да зърнеш искрица откровеност в окото на автоджамбазин.
Бардакът е разделен на няколко зони на различни равнища с пластмасови прегради помежду им. Има комарджийница, мюзикхол, където няколко спинаджийки друсат гъзини, уж играят френч канкан, от който на Тулуза-Лотрек (краен резултат 0–0) ще му се додрайфва, дансинг и полутъмен бар.
Щом се сафирясваме, тъкмо в тъмното забиваме по препоръка на Коджапул. Според татенцето на Мариза карачките там се навъртали. Нахакваме се в една дупка, отделена с черни прегради, тапицирани с нощно-син плюш. Отпърво нищо не се вижда. После става ясно, че това било „ориенталски салон“. Седи се на големи възглавници, масите едва се подават над мокета, тук-там се развяват прозрачни пищимали, пълно е с пластмасови растения откъде ли не, ама съвсем като истински, дори цъфтят.
Не знам как са я избачкали акустиката, но тук от оня адски рев остава само далечен фон, иначе свирят някакви американска кючеци на вреслива флейта и цигулка с една или две струни.
В лепнещия сумрак народът се натиска най-безочливо, засмуква се най-неистово, пуска езици и ръчища и спира, колкото да се олее с бърбън или калифорнийско шампанско.
Намираме свободна маса и полагаме меки части върху меките възглавници. За западняка не е лесна работа да се Намести сред такъв декор. Питаш ли ме как си сгънах амортисьорите, след десет минути ми капнаха бъбреците. Тъкмо сме се нагласили като ревматични бейове и ето ти я сервитьорката, прекрачила направо от корицата на „Плейбой“. Облечена е в шалвари (с дупка, където трябва, та да вдига пашата), на балконите й някаква паяжина И нищо друго, от ушите й висят халки, смъкнати от някой гимнастически салон, на китките и глезените й дрънчат снопове гривни, устата й направена до ушите с червило, над очите й мигли като козирката на „Парк де пренс“.
Безпокои се дали не желаем да пийнем нещо. Аз си поръчвам кървава Мери, а Коджапул се навива на едно уиски. Очите ни полека-лека свикват с тъмното и се захващаме да опознаем зверюгите наоколо.
С изключение на няколко прясно образувани двойки, Клиентелата е от разгащени мъже на възраст, дошли да обарат бардамите и при нужда да поопънат някоя: текеаски фермери, бачкатори от сондите, търговски пътници. Смеят се гръмогласно, сумтят като носорози, крещят като на бейзболен мач, а с майтапите, които си подвикват през масите, и банан не можеш сряза, толкова са тъпи.