Вече си имаме чаши, пийваме полека и се надяваме, че местните мърли ей сега ще ни налетят.
— Мислиш ли, че тази бюрекчийница е като за твоето цветче? — питам Совьор.
— Абсолютно! Много си пада да се вре по тъмното. Няма начин да не се е търкалял с парцаланите по тия възглавници. Да ми отрежат главата, ако не ги е лигавил и рендосвал тук на място. Дай му на него сабята да размахва. Как ще пропусне той да набучи някоя шевролетка пред публика!
Ето ги и хубостниците. Две измити блондинки, понесли храбро по чифт ей такива балкони на фасадите. Нямат вид на носителки на Нобелова награда. Питат дали „тези две хубави момчета“ ще ги почерпят по чашка.
Двете хубави момчета се съгласяват и те сядат между нас, като предварително са се наговорили коя за кого да се лепне. Няма никакво значение, че сме без право на избор, защото хвани едната и удари другата. „Моята“ е Линда, на Совьор е Бети. Както се досещаш, поръчват си шампанско. Принудени сме да изслушаме обичайните тъпи въпроси: какви сме по националност, защо сме в Гълфпорт, какво работим, колко печелим…
Госпожиците са обезоръжаващо простодушни. Каквото им кажеш, попиват. Със самосвалките, особено с щатските, най-готиното е, че те питат, а после не се интересуват какво им говориш. Бързо решавам, че е време да извлечем някаква полза от инвестицията в течности. Обяснявам на Линда и Бети, че сме пристигнали на гости при един роднина, обаче, изглежда, е станал някакъв фал, защото никой не отговаря в къщата, където живее.
Полека ги насочвам към Циганина. Совьор поема топката и описва приятелчето си. Има даже снимка на Мигел отпреди доста години, правена на панаира в Трон. На нея е като танцьорка на канкан — пъхаш си главата в дупката на декора и оня тарикат те щраква. Двете хубавици почват да се подхилват, ами да, това е gipsy boy, дето идваше да се забавлява. Оттам нататък стой, та слушай. Циганина всеки път пристигал с пачка и не се стискал. Зеленото му течало между пръстите.
Както си знаеше Совьор, големи джаболи вдигал. Те двете се опитвали да му обяснят, че в „Насладите“ си има праг на „приличие“, който не бива да се прекрачва. Оня шантавел редовно гърмял тук шампанското (изстрелвал пяната, ако разбираш какво искам да кажа). Коронният му номер: къдравата торта. Изглежда, при тия Дела Рока пашата си е семейно препитание. Дали ще е Мигел или Мануел, само ги пусни на ливадата. А уж не било испански специалитет езиковедството. Питаш ли някой тореро за този вид любезност, само плюе и вика… Обаче братята Дела Рока са открили Приятната страна на нещата. Пълно олигофренчване!
От дума на дума разбираме, че нашият gipsy boy не отказвал на никоя от госпожиците, но си имал любимка: мулатката Морийн. Работата май почвала да става дебела, излизали заедно в почивните дни на момичето. Мигел водел своята союигей в най-тежките ресторанти наоколо, за да я посвети в изискания френски вкус. Познавали го навсякъде, поръчвал да му изпълняват негови рецепти. Пашата преди всичко! Какво да го правиш, френски възпитаник.
Моля Линда да ме представи на Морийн, но става ясно, Че днес била в почивка. Питам и за бърлогата й, но Линда отговаря твърдо, че нямала право да съобщава адресите на персонала. Било строго забранено от дирекцията, обаче на мен ми се струва, че тя вика твърде високо, та да се чуе колко е примерна.
— Разкарай за малко твоята скубла, трябва да интервюирам моята на четири очи — казвам на Совьор.
Сякаш само това е чакал. На пресния вдовец май са му подути долните сливици и няма нищо против една лека гаргара. Ако питаш мен, не кончината на мамчето му го е обрекла на въздържание, то ми изглеждаше отдавна прекратило активна състезателна дейност. В крайна сметка личен проблем на тоя рязан синковец си е как олабва жилата. Сигурно отскача в столицата на разврата до някоя дашна лелка, като го стегне шапката. Той подхваща здраво новата си изгора и двамата се омитат.
Знам, че не върви да натискаш хората по професионалния им морал, затова измъквам от джоба си една стотарка.
— Твои са срещу адреса на Морийн — шепна. — На това му викам бързо спечелени мангизи.
— Какво искате от нея?
— Просто да си поговорим за gipsy boy, роднина ни, и сме малко притеснени за него.
Линда не успява да сдържи една любопитна забележка:
— За притеснение си е!
— Защо? — на часа я засичам аз.
Прехапва красивите си устни, дебели като надуваем дюшек, но вече е късно.
— Защото работеше за един гадняр.
— Ървинг Клей?
— Същият.