Иди, че му отговори. Моят нюх на ченге ми шушне, че цветнокожата работарка е пречукана заради „особените“ й (както казват те) отношения с Циганина. Смъртта й е свързана с изчезването на Мигел дела Рока. Как? Защо?
Бандюгата зачита безмълвието ми. В неговия свят не е прието да се досажда на хората с неуместни въпроси. Тъй че не настоява.
— А ако я вдигнем и я метнем в морето? — предлага.
— Господинът е човек със замах — сопвам се. — Господинът е готов на всичко в името на спокойствието си.
Обаче неговото предложение ми разкрива нови перспективи. Връщам се в антрето, понеже ми се струва, че съм мярнал на влизане и друга врата. Точно така. Има си малка баня. Започвам да пълня ваната.
— Помогни ми да развържем момичето и да го съблечем, Совьор!
— Удавяне? — подхилва се той. — В такъв случай не трябва ли при аутопсията да намерят вода в дробовете?
— Въпросът е дали властите ще си дадат зор да искат аутопсия за една курва, умряла в банята си. А и да си дадат, това ще забави разследването.
Горе-долу е убеден и се залавяме за работа. Не е върхът! За щастие момичето още не се е вдървило. Смъкваме й дрехите, цамбурваме я в пълната вана. Поспираме да разгледаме картината.
— Не е от баните, в които можеш да се подхлъзнеш — промърморва старият пандизчия.
— Въпрос на нагласяне! — отвръщам.
Безстрашно хващам с носната си кърпа едно голямо шише тоалетна вода, което стои на мраморната поличка над ваната. Зъбите ми скърцат от ужас, докато го стоварвам върху главата на Морийн и го пускам. После издърпвам убитата за краката, така че само главата й да остане във водата. Версия: докато се къпе, решава да вземе шишето, то й се изплъзва от ръцете и я тряска по черепа. Момичето е зашеметено и пада във ваната. Совьор кима:
— Ти си ченге, цъфваш в апартаментчето, оглеждаш мястото, умрялата. До такъв извод ли стигаш?
— Не — отговарям честно.
— Е, добре — въздъхва, — уплаших се да не съм си хабил уважението.
Вече се каним да събираме палатката, когато ми Светва: един от присъщите ми неудържими пориви (както би рекъл Берю). Връщам се при диванчето на покойната, за да огледам нишата над него. В нея е подслонена цяла сюрия идиотски дрънкулки: порцеланови гадинки, изсъхнали цветя, лъжички за кафе с дръжки в прослава на разни градове и туристически Забележителности, плюшени играчки, пепелници сувенири, че и две-три любовни романчета за прехласнати сервитьорки. Вземам аз книжлетата и ги прелиствам едно по едно. В моя занаят най-важното е психологията. Действията ми са продиктувани от следния ред на мисли: „Аз съм курвата Морийн. Сърцето и пудриерата ми са безбрежни, но мозъчето ми може да влезе в шишенце за хапчета. Хлътнала съм по един, който в пашата на рунтавелки е талантлив колкото Пикасо в картините си. Изведнъж този дъвкач отличник току ми тръсва, че скоро заминава. Аз, опечалената девица, му искам адреса. Казва ми го. Не съм някоя интелектуалка. Вкъщи, с трън да завъртиш, няма да закачиш чист лист хартия. Къде да го запиша? Прибягвам до единственото си спасение: титулната страница на едно от розовите романчета.“
Откривам го в третия book с изтънченото заглавие „Твоето и моето сърце ще бият ведно“. Не е на титулната страница, а от вътрешната страна на корицата. Със сигурност не го е писала мис Морийн, защото почеркът не е американски, текстът — съвсем.
Чета: Мими, кралят на къдравата торта. Следва номер, който трябва да е телефонен. Показвам находката си на Совьор.
— Това да не е почеркът на Циганина?
— Нищо чудно, стилът си е негов. Когато пишеше на Женска, винаги така се подписваше: „Мими, кралят на къдравата торта.“
От възхитеното пламъче в зениците му ми капе мед на сърцето.
— Кое те накара да посегнеш към тия книжлета? — не се сдържа той.
— Няколкото милиграма сиво вещество, които съставляват разликата между моя мозък и перфоратора за билети в трамвая — отвръщам с известна нескромност на слога.
ТОНКА В КРАКАТА
Упорстваше да играе голф, макар да знаеше, че никога няма да постигне нещо. Пречеше му шкембето. Огромен бирен търбух, твърде тежък товар за хилавите му крака. Трябваше да се наведе много напред при замахването със етика, за да не закачи благоутробието Си, и ударът излизаше никакъв. Шибаната топка хвърчеше навсякъде, само не и където трябва. Отдавна се беше отказал от уроците на треньора, един смръщен дългуч с лице на англичанин, който му одираше кожата и му крещеше, както никой не си бе позволявал да крещи на Чарли Рендъл след изправителния дом, а това значи отпреди новата ера. Ставаше рано и винаги цъфваше пръв на терена. Не наемаше носач, за да не му се налага да търпи подигравателни погледи и криви усмивчици. Придвижваше се с една от онези смешни моторни колички с раирано навесче, които напомнят луноходи: Чарли се наместваше с много усилия и пъшкане и се смъкваше с още по-голяма мъка все заради проклетото си туловище на болен от воднянка.