Мариза ми е като утешителна награда, но както отдавна съм забелязал, утешителните награди не утешават. Е, както си му е редът, намлясквам я едно хубаво за зареждане. Чакала ли те е дълго девойката, това направо я вдига от пистата. Когато „устните ни се разделят“, както пише в романчетата, печатани на тоалетна хартия, коленича на постелята пред нея и отварям копчелъка. Онова, дето се подава отвътре, е нещо двусмислено, нещо като на утрепан мъж. Обаче си знам, че с едно-две опъвания на хармониката совалката ще легне на курс. И Мариза го знае. Щом подхваща нещата с ръчица на фея, а после се доближава с устни, разбирам, че няма нужда от разяснения. Докато тя се изказва по микрофона, аз не оставам назад, а минавам към лингвистични упражнения в областта на междубедрието й. Постигнатата интертекстуалност ме подсеща за Мигел дела Рока, чиито езикови разработки са направили такова впечатление на дамите от „Насладите“, че са го превърнали в звездата на този непросветен регион.
След известно време Мариза ме подканва към по-задълбочен анализ, тъй че прониквам в същността на въпроса, без да се събличам, стил „изнасилване във Виенската гора“. При този подход известна грубост на аргументите води до отличен резултат и тя я оценява на много висок глас. За щастие нейният старец спи през едно бунгало, иначе щях малко да се притеснявам от ентусиазма, проявен от дъщеря му в научния дебат.
Мамчетата се очароват от подвизите на щерките си, но, виж, на татенцата им е терсене. Много сме сантиментални това мъжете, и бандюгите, и другите.
Сънувам странен сън. Пиянски кошмар, макар да не съм близвал капка. Совьор е в пандиза (ще кажеш, че дотук няма нищо особено), в килията на смъртниците. В ранния morning го събуждат някакви биячи, ядосани, задето са ги вдигнали толкова рано. И аз съм с тях, като какъв — не знам. Съобщават му, че молбата му за помилване е на боклука, обаче на него не му мига окото. Совьор си е Совьор, дори в шантавите ми сънища. Палачът казва, че трябва да го подстриже, и вади една огромна ножица с крокодилски челюсти вместо остриета. Но вместо косите започва да реже гръдния му кош Откъсва едно голямо парче като пушена сланина. Премята тая гадост върху облегалката на стола. По пода на килията капе кръв.
Изглежда, съм се събудил, защото кошмарът свършва дотук. Пръстите на Мариза галят вълната по гърдите ми.
— Не спиш ли? — питам.
— Не.
— Горещо ли ти е?
— Не, страх ме е.
— От какво?
— От това място, от всичко. Имам някакво мрачно предчувствие, сигурна съм, че ще ни се случи нещо ужасно.
Опитвам се да я успокоя:
— К’ви ги разправяш!
Но и на мен ми се е свило гърлото. Мисля си за пластмасовия торс, от който явно е тръгнал кошмарът ми. Толкова е ни в клин, ни в ръкав, че кръвта ми изстива.
След дълго мълчание Мариза ме пита:
— Ще ти задам един въпрос, можеш ли да ми отговориш честно?
— Обратното ще ми е трудно! — засягам се.
— Мигел, приятелят на татко…
— Какво?
— Мислиш ли, че още е жив?
Без да се замислям, отговарям „Не“. Призори тя се прибира в бунгалото си, защото все пак „й е неудобно“ от татенцето, както казват по нашия край.
Защо казах на момичето, че Мигел е опънал жартиерата? Ей така ми дойде. Не го виждам тоя любител на Торти рунтавелки. Как баеше на жените малкото му братче? „Два часа ще ви паса ливадата без прекъсване, преди да забия в нея якия си кол.“ Абе сигурно е раздувка, кой знае колко му е голям на тоя Маноло!
Вадя от куфара семейното тефтерче с телефони и набирам номера на моето американско приятелче от ФБР. Все по-гадно ми става, чувствам се като летовник, отплавал навътре с надуваем дюшек, който вижда как от хоризонта се задава циклон. Поне за нещо да се хвана. Нямам късмет, отговарят ми, че човекът заминал за Филипините. Добре де, ще опитаме друго. Звъня на Стария в Париж. Провал и по тая линия: отишъл да открива нещо си, някъде си, с не знам кой си политик.
И тогава знаеш ли какво? Дръпвам на верния инспектор Пинюш. Трябваше на всяка цена да снеса всичките тия лайна на някой приятел, ама истински. Аз да си му разкажа, а той да ме потупа отдалеч по рамото и да рече: „Няма страшно, пич!“ Във Франция е пладне и нашият новобогаташ тъкмо се гласи да дегустира петдесетте грама черен хайвер, преди да се натъпче с две варени яйца и една ябълка. Малко му трябва на Цезар въпреки стоварилото му се имане, не налита на плюскане.
— Мислех, че си на почивка при белокожите в Сенегал! — възкликва той.
— Да, ама не. В Щатите съм.
И му изсипвам наведнъж целия батак: срещата с Маноло, после Совьор, предложението му, дъщеря му, пристигането ни в Гълфпорт, посещението в къщата, оръжията, заплахите към Ървинг Клей, вероятен член на Черния картел, гастрола в „Насладите“, намирането на задушената Морийн Грансън и откриването на телефонния номер на корицата на книгата. Моят Пинюшет ме изслушва, без да гъкне. Като в черква!