— Разбираш ли — завършвам, — може да ни лепнат убийство на двамата със Совьор, а с неговата биография като помийна яма в тая шибана страна си изгаряме за нещо, дето не сме извършили.
— И какво смяташ да правиш?
— Не знам, ще видя.
— Внимавай с тоя телефонен номер — предупреждава ме Цезар, — сигурно заради него са пречукали момичето. Що не ми го кажеш?
— Защо?
— За да не си единственият, който го знае. Това е истинска бомба!
— Раздуваш.
— Знаеш, че не е така. Не ми разправяй, че няма да се опиташ да разбереш на кого е. Пази се, Антоан!
Друга работа си е да поговориш с приятел! Страховете ми се изпаряват като тежка умора след леден душ. Отивам в бара да си поръчам кафето на бистрата мисъл. Совьор вече седи там мрачен, с клюмнала глава. Облякъл е черна фланелка „Лакост“ и бял панталон, все едно марсилски запалянко преди мач на „Олимпик“. Викам му „Гепи!“ и сядам срещу него. Подсвирквам си, а той ръмжи, докато си духа кафето:
— Свежарка си тая сутрин!
— Преди десет минути бях като препикано мушкато.
— И на какво дължим разцвета?
— На душевното спокойствие. Не ща да те обиждам, обаче едва ли можеш да стоплиш: на теб подобни умонагласи сигурно са ти непознати.
Изглежда ме свирепо. Тъпото с бандюгите е, че според тях всеки ги работи. Невинните ми очи го обезоръжават. Сръбва от чашата си.
— Не си ли тормозиш прекалено мозъка за ченге? — процежда през зъби.
— Човек никога не мисли достатъчно, брато.
— Е, ти мисли ли за нашата попара?
— Първостепенно!
— И какво измъти?
— Една начална хипотеза. Но което си е вярно, ако ми я предложат, няма да дам и един бон от масовата Приватизация за нея.
Той си мълчи. Крокодилчето му „Лакост“ се подхилва и поклаща опашка в ритъма на дишането му.
— Може ли да ти задам един много важен въпрос, Совьор? В живота на майка си се кълна, че ще си остане между нас — той не трепва, дори не ме поглежда.
— На Циганина случвало ли му се е да очисти някого?
Совьор, разбира се, е готов да реже глави за такъв въпрос. Лицето му става каменно. Явно ще трябва да вдигна градуса, ако искам да снесе камъчето.
— Слушай, пандиз, ти ме насади на тия яйца! Приех само защото случаят ми стана интересен и…
— Прие, защото опъваш Мариза — изръмжава тъстът.
Гледай го ти, още малко и ще каже, че сме тръгнали да се правим на каубои само за да топим чушките.
— Сватбените пътешествия ги правят във Венеция, Совьор, а не по петите на някакъв убиец, потънал изамериканските потайности. Питам те що за птица е Мигел дела Рока, защото трябва да сме наясно с какво се е занимавал при ония двама безупречни данъкоплатци. Нали според пощенската картичка, която ти е пратил, и телефонните разговори с братлето бил си хванал пътя? Затова аз, тъпото гадно ченге, те питам дали е възможно твоето аверче да се е пуснало на мокро. Кажи ми „да“, кажи ми „не“, кажи „майната ти“, но недей да ми се цупиш, защото в тоя шибан свят има две неща, които не понасям: тъпотията и несправедливостта.
На това място опъвам от моето кафе, в което съм наблъскал един чувал захар, та да стане поносимо.
Достигнатите от мен словесни висоти явно засягат една чувствителна струна в душата на събеседника ми, както се казва в ония книги, подвързани с кожа от мъде. Коджапул решава да сложи оръжие:
— Виж сега, ако се случи някой път играта да загрубее, Циганина може да извади желязото. Кипнат ли му говната при някоя разправия — също. Но не е убиец! Никога няма да приеме договор, ако питаш за това. Да позвъни на нечия порта и да натъпче с олово на някого куфалницата? Честно ти казвам, такова нещо не е правил и няма да направи.
— Значи Ървинг Клей не го е взел, за да го пуска в такива операции?
— Забрави! — забива в мен двете черни дупки, които му служат за очи, и повтаря: — Забрави!
— Окей, вярвам ти. И все пак тия американци, обикалящи Европа, са го цанили, така да се каже, и са го довели с тях. Сигурно не за да им затваря бурканите с туршия! Мигел имаше ли си специалност? Ти ми каза, че след историята с щипнатия ролс оня баровец в черно го пуснал на някаква далаверка и Мигел се оправил като змей. Каква е била работата според теб?
— Нямам идея. Виж сега, Циганина е стабилка, но си пада пенкилер. Може да ти отвори касичка, стига да не е много засукана, да успокои клиентите на някоя банка с учтиви приказки, да пердаши из града с газ до ламарините, за да се откачи от досадни мотористи, да прибере торбичка с камъчета от някой бижутер… Обаче не е Моцарт в нищо. Добър работар, съвестен, сериозен. На ти е с техниката, не го е страх, ако потрябва, да наръси с нитроглицерин. Най си падаше по мятане на ножове. Можеше да си вади хляба в цирка. Само че не му беше целта да закове някой гьотферен за стената, а да покаже на непослушковците, че няма мърдане — Совьор се отпуска, очите му се позасмиват от сладки спомени. — Спомням си, един директор на банка не щеше да отключи хранилището със сейфовете. Мигел метна камата от другия край на салона и тя се заби в дървенията точно до ухото на директорчето. Да знаеш как му висна ченето! Като от небето му дойде! Циганина си прибира ножа и вика: „Хайде да ловим бас, че мога да ти прережа гръцмулчето на две?“ Оня хукна да ни отключва всички места, чак и отходните.