Мухълът е облечен в зеленикаво яке от изкуствена кожа, което подчертава болнавия му вид. Крачи бързо нагоре по широкото авеню, сякаш няма търпение да се прибере у дома. В центъра спира пред една каравана и си купува двоен сандвич. Подават му го опакован в станиол.
— Сам живее — обяснявам на Мариза.
— Така ли мислиш?
— Който се прибира посред нощ и си купува манджа от улицата, си няма вкъщи добра женица, която да го чака с тенджерата на печката.
— Може жена му да е на почивка?
— Възможно е.
Нещастникът отминава още две преки и кривва по лошо осветена уличка, където са наблъскани къщички с ламаринени покриви. Пред всяка има градинка колкото билярдна маса, наемателите спокойно могат да поддържат тревата с бръснач. Спира пред шестата постройка отдясно, вади ключове и отваря вратата. Аз паркирам до отсрещния тротоар и гася светлините. Нашият човек пали своите в бараката.
След малко започва да гъгне телевизор, по стъклата заиграват млечните отблясъци от екрана.
— Виждаш ли, че е сам — прошепвам.
Мариза най-откровено подхваща досегашната си дейност. Лявата й ръка посяга към скута ми, за да се закатери по Еверест. Мен не че ме няма на срещата, обаче не протуберирам.
— Чакай ме тук! — възпирам я.
Слизам от сандъка и пресичам улицата. Хърбавелът дори не е дръпнал пердетата на немития си джам. Седи си пред телевизора. Захвърлил е якето и патъците и хапе сандвича без особено настървение, като държи станиоловата паничка под брадичката си, за не ръси трохите. Не виждам екрана, понеже щайгата е с гръб към прозореца. Затова пък нещастникът ми е в едър план.
Тоя шпригльо наистина е тежко болен. Някаква неизлечима гадост: рак, СПИН? Изглежда сдал багажа, но упорства да направи още няколко крачки. Какво ли, по дяволите, го ръчка да изстисква последните си силици? Толкова ли е надървящо, толкова ли е омайващо да броиш кинти или да осребряваш кредитни карти зад тезгяха в някаква бензиностанция? Това бачкане ли крепи горкия човечец? Какво друго има в живота му? Паянтовият сайвант с три стайчета, в който живее сам? Преглъщането на сух сандвич, докато гледа буламачите по телевизията? После да си ляга, вероятно след като е зобнал хапче, за да може да спи до сутринта? И сутрин друго хапче, за да може да си отвори очите?
От дясната страна на колибата е неизбежният гараж, който върви с тоя вид къщички. Сглобен е от готови панели, вратата му се вдига на ръка.
Каква печал! Ей тези неща те светват най-ясно за гадостта на живота. Загряваш, че всичко е проиграно, напразно и абсурдно. Че изобщо не си е струвало труда майка ти да надува тумбака и после да се напъва, за да те изтърси на белия свят.
Зад дебелия двоен сандвич, подпухнал като мокра гъба, той прилича на болен плъх, който гризе, за да оцелее. Преглъща с мъка мизерните витамини, които ще му помогнат да се потътри още малко по пътя на агонията си. Какво можеш да очакваш от тоя тип? От него е останал само полъх, изсъхнала гъба праханка, която дори не е отровна. Сбогом, малко човече! Като си помисля, че се изкушавах да смутя твоя унес! Хайде, чупката, Сан А.! Стига си се пулил в този отломък! Не се занимавай с перде кириз, великане, не ти отива! Готвя се да напусна наблюдателния си пост, когато Мариза започва да кашля от колата. Кашлица сигнал. Стоплям, че по улицата се задава някой, на когото моите придвижвания могат да се сторят съмнителни и който може да опищи орталъка. Тъй че се пъхвам в тесния проход между бараката и гаража. И наистина, някаква дърта брантия си разхожда псето и пуши. Помиярът има обоняние колкото на месомелачка, защото отминава, без да ме усети. Само вдига крак пред металната стойка на пощенската кутия. После маминка и нейният годеник продължават нощните си похождения.
Чакам да се отдалечат. Точно над мен има прозорче, което би трябвало да осветява гаража. Американската луна излива през него обилни потоци мъртва светлина в помещението. Вроденото ми любопитство ме кара да пусна един перископ вътре просто така, за всеки случай. Онова, което виждам, ми отнася главата. Знаеш ли какво е? Ферари! Повтарям, ако не си прочел, както трябва: фе-ра-ри. И не какво да е, а „Тестароса“! Тоест една колица, която удря стоте бона в зелено на портала на завода. Тъй че има защо да си я къташ и да си я Лъскаш. „Тестароса“ във Фресно, в някакъв попикан гараж, годен да приютява само бракми, преди да ги завлекат на гробището! Червеното чудовище дреме в Мрака. Стряскащо е като заспал динозавър.
Тогава, готини, сърцето ми се изпълва с благодарност. Без онази самотна женица, решила да разходи Милото си помиярче в нощта, щях да подмина като Нищо откритието. Щях да се разкарам, както си ръсех жалостиви тъпотии за съдбата на нещастника.