Изглежда, зяпа някакъв военен филм, защото стаята Направо се тресе от откосите. Няма засечка за картечницата на мистър Рамбо, който мели виетнамчетата на кило.
Влизам си като у дома с моя сезам. Човечецът така се е залисал в касапницата на екрана, че изобщо не усеща лекото прищракване, с което ключалката отстъпва пред моята напоритост.
Обстановката е скромна и макар да бие малко на бардак, издава доста добър вкус. Две кожени кресла, уредба И камина в ъгъла създават уют, който се допълва от няколко литографии с подписа на Хуан Миро. Затова пък в носа ме блъска неприятната миризма на лекарства.
Гърчавият вече е приключил с угощението. Близо половината сандвич се въргаля на пода в станиоловата си опаковка. Пули се към екрана, потънал в креслото. Не е Рамбо, но пак се гърми яко — някакви наемници в Африка. Тъкмо фламбират тумба диваци, нашарени от гримьорите на „Метро“. Имат безумно войнствен вид с копията си, натопени в кураре, и накачените по поясите им сушени човешки глави.
Пристъпвам безшумно. Тилът му е тесен, целият на гадни пъпки с бели върхове. Под рядката му прошарена косица прозира пикливожълта плешивина.
— Е, какво — изтърсвам изведнъж, — тия хубавци май заформят страхотен въргал.
Касиерът се панира напълно! Не му се отразява добре. Подскача двайсет сантиметра над седалото си, извръща се, пули белтъци, сгърчва джуки и изпуска една струйка в издънените си гащи.
Моя милост пристъпва небрежно до прозореца и дръпва пердето.
— Така ще сме по-спокойни — казвам. — Знаете ли, че се виждате от улицата?
Разгледан отблизо, изглежда още по-зле. Оловносив тен, дълбоки сенки подчертават ужаса в очите му. Хлътналите бузи сякаш се допират една до друга вътре в устата му. Нещастникът вече се е уредил с мъртвешка глава. Взел си е довиждане. В залата за заминаване е. Муцуната му казва „сбогом“ преди останалото.
Прекрачвам към съседното кресло и пътьом гася телевизора.
— Няма да изпуснеш нищо важно — казвам му. После сядам. Гледа ме като изнемощяла муха, сгащена в паяжина. Знам, че няма да се дърпа, не му стигат силиците. Трябват му хиляда и петстотин калории, за да живне, а едвам е глътнал триста и се чувства като пред края на света.
Тъкмо се готвя да завържа лаф, когато незаключената врата се открехва и през нея наднича муцунката на момата Мариза. Дава ми знак да отида при нея. Което и правя.
— Как е? — шепне тя.
— Работата заспива!
— Защо реши да влезеш?
— В гаража му има ферари, последен писък на модата.
— Ясно. Знаеш ли как му е името?
— Не още.
— Това исках да ти кажа, прочетох табелката на пощенската кутия. Нарича се Фредерик Клей.
Бум! В черепа ми трясва гонг! Трябваше да се сетя да погледна. Голям гаф за едно ченге. Ще ми се да си заповядам да си смъкна гащите и да се самонакажа със сто и двайсет камшика по топките!
Всичко се изяснява, осветява, озарява!
— Мерси, пиленце. Връщай се да бдиш в каляската, остави двигателя да работи и при тревога ми бипни с клаксона.
Лепвам й един възторжен целофан по устата. От онези кратки, но красноречиви целувчици, наситени с обещания за бъдещето. Дамата, която я получи, се досеща, че скоро ще препуска на място, яхнала личния си треньор по езда. Омита се.
Връщам се при Клей. Въпросът, който го терзае в момента, е: „Кой сте вие?“ Обаче е толкова разтреперан, че не смее да го зададе. Премятам крак върху крак И си разкопчавам сакото.
— Кажете ми, Фредерик, вие сте брат на Ървинг, нали?
Трептенето на миглите му, изразително като биенето на барабаните при обезглавяването на Луи XVI, потвърждава хипотезата ми.
Сега вече ми просветва. Семейство Клей са решили да се покрият във Фресно, защото тук може би е родното място на братчетата. Явно Мигел Циганина ги е чувал да си говорят за този град. Чогшал е телефона на братока от тефтерчетата им и го е подшушнал на красивата снежинка.
— Как е той? — питам небрежно Фредерик.
— Кой?
— Ами Ървинг!
— Той умря!
— Знам, но след това? — Човечецът гледа, сякаш не е в течение.
— Но той умря — повтаря, както се говори на откачалка. Поглеждам го право в зъркелите. И тогава през кухината ми пробягва една кисела, чак клисава мисъл: ами ако въпреки привидностите управителят на „Билъкс сървис“ не е наясно с далаверата? В разцентрования му поглед се чете неподправена невинност. Раздвижвам сивото си вещество на бързи обороти, както ми е присъщо в подобни случаи. Фойерверк от мисли, които се разхвърчават във всички посоки и осветяват бегло нощта на моето неразбиране, както писа още миналата седмица Етиен Продефф в уводната си статия в „Дермокрация“.