— Бяхте ли на погребението на брат си в Гълфпорт?
— Не, болен съм.
— Ще бъде ли недискретно да ви попитам от какво страдате?
— От неизлечима болест.
Не настоявам повече.
— Блондинката, с която живееше Ървинг, засели ли се тук след кончината му?
— Не, нищо подобно!
Опа, сега лъже! Невинността в очите му вече бие на менте. Което може би доказва искреността му, когато твърдеше, че братчето му е гушнало китката. Впрочем, ако си хукнал да спасяваш кожата, ще открехнеш ли на братока си каква си я забъркал? Толкова съдбоносна тайна! Дори и да му имаш доверие, винаги може да сгафи по непредпазливост или от неопитност.
— Да, мой скъпи Фредерик — казвам, — тя се подвизава в околностите и ти ще ме осведомиш къде точно.
— Но уверявам ви, че…
Правя се, че го оставям на мира:
— В добри отношения ли бяхте с брат си?
— Да, в отлични.
— Често ли се срещахте?
— Не, но това не променя чувствата.
Говори със сдържано вълнение. Поразен съм от съвпадението: два пъти по двама братя, Дела Рока и Клей. Братът на Мигел ме отваря за изчезването на братлето си, а сега съм при брата на Ървинг, за да разплета този възел от загадки.
— Знаете ли с какво се занимаваше?
— Внос-износ.
— Точно така! Зад тези две думи обаче се крият купища гадости.
— Защо говорите така?
— Защото няма да е нормално да си умрете глупав!
— Да не искате да кажете, че Ървинг е вършил нещо незаконно? Не е вярно! Нали знам, „Билъкс сървис“ беше негова собственост и притежаваше още много предприятия из цялата страна.
— Съдружници ли бяхте?
— Да, в известен смисъл, защото получавам дял от печалбата.
Оглеждам скромната обстановка. Тази мижава барака няма нищо общо с лъскавото колониално имение Гълфпорт.
— Тези печалби ли ви позволиха да си купите Ферари „Тестароса“?
Започва да преглъща като риба на сухо. Мъртвешката му физиономия се смъква още повече. Не е никак благочестиво да тормозя този пътник.
— На вашия покоен брат ли е, мистър Клей? — Той клати глава.
— Не? Значи принадлежи на вдовицата му? — Липсата на отговор е равносилна на съгласие.
— Е, виждате, че тя живее някъде тук. Шепне „не, не“, но по инерция.
— Нещо друго, Фредерик. Преди няколко дни в бензиностанцията се е обадило едно момиче. Търсело е някой си Мигел дела Рока, за когото е твърдяло, че работи при брат ви, така ли е?
Поколебава се, после кимва.
Добре, напредваме. Пъхнахме прът между зъбчатите колела. Това му е майката на разпита. Номерът е да хванеш края на канапа. После само трябва да дърпаш, но полекичка, за да не го скъсаш.
— Момичето ви е оставило координатите си и ви е помолило да предадете на „вдовицата“, че търси въпросния Дела Рока. Точен ли съм?
Ново кимане.
— Тъй като сте изпълнителен човек, вие се обаждате на снахата и предавате съобщението. Не се опитвайте да отричате, защото няма да ви повярвам — мълчание. Който не казва нищо, се съгласява. — Вижте какво, Фредерик, започвам да си създавам за вас по-скоро положителна представа — подхващам пак. — Вие сте един много болен човек, който влага цялата останала му енергия в работата, за да запази достойнството си. Вашият брат Ървинг ви е поверил управлението на тази бензиностанция и вие му се посвещавате, без да мислите за здравето си. За вас е въпрос на чест да браните интересите му дори сега, когато вече го няма. Честно, намирам всичко това за красиво, мистър Клей. Сега смятам да ви предложа интересно преживяване, даже незабравимо.
Най-после успява да изрече въпроса, който не му дава мира:
— Кой, за Бога, сте вие и какво искате?
Вадя картата си на ченге и му я тиквам под носа.
— Думата е еднаква на двата езика — казвам. — Полиция! Основният ми бизнес е от другата страна на Атлантическия океан, но ми се случва да действам и навън. Неофициално, уверявам ви. Аз съм нещо като документалист, който прави някои справки в Съединените щати, за да напише книга. Нямам никаква власт: ето, свалям картите на масата.
Смъртникът съвсем видимо се освестява. Поне престава да се страхува.
— Как се казва съжителката на Ървинг?
— Джоан.
— Сега ще й се обадите!
— Но аз…
— Да, да, Фредерик, знаете й номера. И ще й се обадите.
— Но какво да й кажа?
— Само това: „Дай ми Ървинг!“
Той рипва:
— Невъзможно е, Ървинг…
— Ървинг е жив, мистър Клей!
— Безумие!
— Обаждайте се, по дяволите! Ще кажете абсолютно спокойно: „Джоан, Фредерик е, дай ми Ървинг.“ Естествено, тя ще отрича, ще усуква, ще ви нарича луд. Но вие ще повтаряте неумолимо: „Дай ми Ървинг, въпросът е на живот и смърт.“ Напишете си го на един лист, Фредерик, защото думите може да ви избягат от напрежение.