Тършувам из холчето, отварям чекмеджетата. Най-после намирам една тетрадка, в която си е записвал емотките. Откъсвам последната страница и му я подавам заедно с писалката си.
— Пишете!
Разплаква се, явно нервите му не издържат. Сълзите се стичат по сбръчканото му лице. Бърше ги с ръкав и почва да пише под диктовката ми: „Джоан… Фредерик е, дай ми Ървинг… Въпросът е… на живот… и… смърт.“
Прибирам си писалката.
— Няма да отстъпвате, драги. Каквото и да ви говори, не обръщайте внимание на въпросите й. Ще ви пита дали сте сам. Вместо да отговаряте с да или не, ще повтаряте изречението.
— Ужасно е! — стене той.
— За вас — съгласявам се. — Само за вас. Тя няма да ви свърже с Ървинг.
— Естествено, той не е жив!
— Когато ви дам знак, че е достатъчно, ще затворите. Ако тя веднага позвъни тук, ще повторите същото. Още по-добре, ако реши, че сте си изгубили разсъдъка.
— Ама вие сте демоничен! — хленчи горкият човечец.
Що за дума! Ще го пусна на човекоядец да ми духа, Но не ме наричат така за пръв път! Мен, Антоан, твоя Иалавник Сан А.! Принцът на карамбола, който пръска семе, достатъчно да удвои за една година населението в Бразилия!
— Не аз съм такъв, Фредерик.
Още малко увещаване, потупване по гърба и той извърта шайбата! Хайде, дами и господа, залагайте!
ИЗВЪНРЕДНО ЗАСЕДАНИЕ
Заседанието беше на четирийсет и първия етаж на един стоманеносинкав небостъргач в Манхатън. Въпреки че беше един часа през нощта, много от прозорците на лъскавата сграда сияеха, а стъклата на неосветените помещения отразяваха светлините на града.
Набит, немного висок мъж на около четирийсет години гледаше в нощта към четириъгълника на Сентръл парк. Алеите, които го пресичаха, бяха очертани от лампи, а червените задни светлини на колите се нижеха като безкрайни гирлянди. Мъжът си мислеше за съмнителната фауна, която гъмжи в тъмните кьошета на парка: дилъри, мъжки проститутки, въоръжени бандити в дебнене на окъснял минувач, дребни измамници търговци на крадено. Пиявици, каза си мъжът пред панорамния прозорец, готови и на най-лошото, но малцина от тях са способни на поне малък размах.
Друг, много по-възрастен човек с белоснежна коса и очила със златни рамки смучеше дебела пура, положил ръце на коленете си. Единият от клепачите му се беше смъкнал и му придаваше сънлив вид. Той изръмжа:
— Какво слухтите, Гросби?
Широкоплещестият се обърна:
— Гледах Сентръл парк. Оттук изглежда малък, обаче докато го прекосиш пеш, можеш да оплезиш език.
В този момент една лампичка започна да мига, придружена от електрическо бръмчене. Старецът с пурата натисна някакво копче и промърмори:
— А, най-сетне…
Двойната врата, покрита с тъмнокафяв лак, се плъзна настрани и даде път на трима мрачни мъже. Най-младият наближаваше четирийсетте и приличаше на герой от шпионски филм. Светлорус, добре сложен, със блуждаещ поглед и квадратна челюст на човек на действието. Вторият явно беше арабин и изглеждаше малко по-възрастен. Започваше леко да затлъстява. На внушаващото му тревога лице изненадваха гъстите вежди: същински храсталак. Очите му на сладострастник лъщяха като черни полирани камъчета. Имаше пълни устни, които придаваха мекота на постоянната му усмивка. Третият новодошъл не беше в тон с останалите тради небрежното си облекло. Докато събралите се мъже бяха облечени с повече или по-малко търсена елегантност, той носеше мръсни дънки, омачкано яке и кецове. Косите му, сякаш обезцветявани безброй пъти, бяха изгубили естествения си цвят, а понеже оредяваха, ги беше зализал с някакъв лепкав гел, съсирен като перли на върха на някои кичури. Носът му беше тънък И леко извит като клюн на хищна птица. На врата под дясното ухо имаше червен белег като петно от вино. Новодошлите поздравиха двамата, които ги чакаха, с унило „Здрасти“. Не бяха хора на бурните излияния. Онзи с якето измърмори:
— Странен час за заседание.
Старецът с белите коси отвърна:
— Такъв е, какъвто трябва.
Каза го безстрастно, с нотка фатализъм в гласа. С едно махване на ръката даде знак на посетителите да седнат в полукръг. Мъжът, който допреди малко съзерцаваше Сентръл парк, остана прав, опрял лакти на облегалката на един стол, сякаш за да покаже, че се ползва с известни привилегии в този кабинет.
— Положението става критично — атакува старият. — Ръководството на Черния картел е много недоволно.
Взе от бюрото листче с колонка имена и започна да ги изрежда като учител, който проверява отсъствията.