— Джоан беше, нали? — питам Фредерик.
— Да. Тръгна ли си?
Сякаш съм длъжен да знам намеренията на блондин-I ката. Обаче аз, нали ме знаеш?
— Не. Ще се върне — отвръщам.
С увереност. Все едно съм в течение на тайните 5 помисли на всички.
Минават още няколко минути и жената се появява пак, този път пешачката. Сигурно е зарязала поршето по-надолу. Приближава до къщата и се опитва да надникне през прозореца, но пердето, което дръпнах, й пречи да види какво става вътре.
Смешна работа: второто нещо, което прави, е да надзърне през прозорчето на гаража дали ферарито е още там. Порше, ферари, май количките са хоби на семейство Клей.
Наличието на престижното превозно средство, изглежда, я успокоява, тъй че се връща при къщата. Портата не е залостена и тя влиза. Обилна порция време изтича бавно като оздравяване от трипер. Джоан изскача (поради сериозността на момента не добавям, какъвто весел навик имам, „като кукувица от часовник“, макар да ми е на сърце). Забързва към улицата почти бегом и — о, изненада! — (както пишат в най-тъпите романчета), вместо да хване надясно към колата си, завива наляво, което не закъснява да ме заинтригува (както казват в същите писания). Веднага се подавам от главата до кръста, за да видя какво става.
Жената се насочва към зелен нисан, маскиран като фалшив рейнджроувър. Зад волана му седи мъж, нахлупил кепе с дълга козирка.
Подкарвам право към зеления нисан. Спирам до него, така че да не може да потегли.
— Фредерик — ръчкам го, — слезте и идете да кажете здрасти на господина в оная бракма!
— Но…
— Мърдайте!
Подчинява се. Паралелно и едновременно русата с пируетирала около себе си и сега ни съзерцава с дълбоко неразбиране. За един кратък миг си мисли, че съм спрял, защото пътят е тесен, а тя е на платното до колата. После лицезрява „девера“ си и възклицава:
— Фредерик! Не!
Обаче аз вече съм рипнал и се хвърлям към Джоан Булката обаче е напарфюмирана до смърт.
Първата ми грижа е да кихна. Втората — да й бръкна под хрилете. Което и правя, но усещам изгаряща болка в хълбока. Повлеканата ми е боднала чекийка в мрънкаш. Откъде я измъкна? Дали я е крила в калъф между гънките па полата, или е била закрепена на китката? Чувам как изскърцва по ребрата ми. От рязването направо ми се огърчва сърцето. Щом е така, забивам една тупалка с ръба на дланта през глътката на мадам, тя се свлича надолу и поляга върху грациозната си сянка на асфалта.
— Ървинг! — възклицава Фредерик Клей, който е разпознал скъпото си братче.
Всичко, което ти пресъздавам с онези авторски скрупули, крепящи репутацията ми (на косъм, но все пак здраво), става за нула време, колкото да пръцнеш. Не би успял да преброиш и до четири.
— Наllo, мистър Клей! — подмятам на Ървинг. — Тоя Крематориум май е бил инкубатор, поздравявам ви пламенно!
Копелето обаче ми е приготвило ответен удар на професионалист. Бил е нащрек. Виждам как през смъкнатото стъкло на вратата се подава впечатляващата муцуна на такова чудовищно пушкало, с каквото досега не съм се срещал лице в лице. Чувам едва доловимо цъскане, ще речеш, че някой пука червени балони с карфица. Пуф, пуф, пуф, пуф!
Всичко в мен се парализира, още по-зле, застива на Пластове. Превръщам се в минерал. Дишането ми блокира. Разтърсваща агония ме възнася при Даш, перукера на зуавите, както казваше бабето ми. Студът, мракът и Мълчанието се сливат с пълната ми обездвиженост.
Нямам усещания. Само предчувствия за впечатления за усещания. Всичко е неуловимо, неусетно, несъществуващо. Плъзване по повърхността на реалността И после потъвам. Пропадам. Нищо.
Мъжете са стари. Със спретнати костюми, с хубавки кърпички в джобчетата, с патъци, лъснати до мрамор. И с ордени. Внушават си, че не са чак толкова възрастни. Но аз знам, че за тях всичко е свършено. Времето, този голям лош вълк, ги е оглозгало. Още се преструват и се оглеждат един друг. Всеки си мисли, че е по-млад от другите. Но всичките са непоправимо дърти. Свършват, скапват се. Прехвърлили са шейсет и пет и вече им е влязъл отзад. Преминеш ли тази граница, само отчаянието може да те запази млад. Освен любовта, разбира се, ако някоя палавница още те иска, още желае все така щръкналия ти приятел. Но колцина са запазили яростта да оцелееш, кажи ми, Джими? Колцина се борят още с течението и плуват? Провалът на другите е в това, че вече не ги ревнуват. Мъжът остава в състояние на съществуване, докато събужда желание. Пропука ли се и тази опора, пиши се пукнал, заупокойната молитва е заръчана!