Старчоците изпълват взора ми от край до край. Какво говоря, преселения! Великото заминаване! Бягството при Дюнкерк, но вместо британски войничета товарят на борда старчета. Игла за вратовръзка с перличка! Кърпичка в джобчето! Лосион „Тродюк“!
— Вървете! Вървете, вехти контета! Вървете, залитащи към жизнения заник! Оо! Оо! Животът духа фенерите и обръща столовете върху масите. Затваряме!
Тълпата изкопаеми се сгъстява. Набирам височина. От птичи поглед гледката е завладяваща. Все повече и повече дядки — фризирани, фалирали, напудрени, напарфюмирани, за да прикрият миазмите на прокрадващата се смърт. Издигам се по-нагоре. Никнат отвсякъде. Само мъже, само одъртели красавци. Цяла Европа е покрита с тези странни вкаменелости. Ето че крачат по водата, летят из облаците. Заливат, завладяват всичко. Надавам пронизителен крясък.
Мамка му, колко ме боли! От друсането на микробуса, от раната в хълбока и, естествено, от струята парализиращ газ. Не мога да дишам! Повръщане, парене, лайна! Струва ми се, че съм се свестил, но още виждам да прииждат дъртаци. Не, не, оптическа измама. Внушение. Всъщност изтерзаната нещастна физиономия на Фредерик Клей ме зарежда с тези кошмари.
И той си е получил дозата. Братокът не го е пропуснал по братски. Още е кпоскош и изглежда толкова зле, че хич не знам дали ще се осефери. Мариза? Не я виждам, но я усещам, „вдишвам“ я. Пак дарбите на прословутия ми нос. Ако можех да мърдам, щях да се надигна на лакът и, сигурен съм, щях да я видя на пода.
Отдясно. Само че трябва да се обърна, а толкова ме боли! Дишам спънато, на малки глътки. Да му таковам таковата, в какво състояние съм! Аз, който хвърлях пламъци отзад. За няма и минута съм превърнат в парцал. Съсипан съм! И може би обречен.
Едно е сигурно, движим се по разнебитен път. Откога? Не знам къде иска да ни закара Клей, но отиваме там, за да ни очистят. Какво друго да очакваш от тип като Ървинг и от неговата тигрица? Пред очите ми е малката Морийн, удушена в гарсониерата й. Струва ми се, че дочувам някакъв разговор. Досега не бях в състояние да го схвана. Двойката си говори отпред. Наострям ухо и се опитвам да придам някакъв замисъл на сричките, които улавям. Под черепа ми е пълна каша! Струва ми се, че жената пита дали е сигурен в мястото, където отиваме. Той се киска и отговаря, че няма да сме първите. Там вече имало доста народ, за който не се е чуло нищо повече. Било толкова усамотено, толкова зловещо, че дори влюбените не смеели да се натискат там. Понякога банда пънкари намирали подслон за ден-два, докато поделят плячката I от някой обир, но и те стояли до входа на мината, не им стискало да влизат в галерията. Без светлина ти се разтреперват мартинките. Млъкват, защото возилото друса толкова силно, че можеш да си прехапеш езика. После става малко по-равно и пак подхващат приказка.
— И Фредерик ли смяташ да оставиш там?
— Ако хората от Черния картел разберат, че е изчезнал, може да се усъмнят и да поръчат разследване на специалистите си.
— Тогава какво ще го правим?
— Фреди ще пукне от собствената си смърт. СПИН-ът му е в крайна фаза (смее се цинично). На връщане ще го закараш в болницата.
— А ако дойде в съзнание?
— Няма.
Ей, тоя Ървинг зачита семейните ценности.
— Кои се другите двама?
— Нали видя сама, че той е френско ченге.
— Какво има срещу теб френската полиция?
— Предполагам, че издирват Мигел.
— И понеже ти стана Мигел…
— Ами да.
— Значи всичко пропада?
— Не още. Трябва да разберем съвсем точно какво са научили двамата. Ако само те са в течение, има още надежда.
— Иначе?
— Ще измисля нещо.
— Ти си голяма работа, Ървинг!
— Това изненадва ли те?
— Не, скъпи. Обожавам те. За теб няма прегради.
Очарователен диалог. Чувствам се не толкова зле, малко по-бодър, но всъщност страданията ми се усилват заедно с проясняването на главата ми.
Колата още дълго танцува по пътя. Руски планини! Виражи. Бабуни. Най-после спираме. Последният удар на спирачките ме преобръща. Погледът ми се забожда в очите на Мариза. Тя също е живнала. И е чула приказките на милата двойка. Дали смъртната й бледност се дължи на вдишания газ или на чутото от двамата злодеи? Тия хора са аристократи на гадорията. Не им пука за нищо, а за живота на ближния — по-малко, отколкото за останалото. Вратата на микробуса се плъзга настрани и ни лъхва свеж въздух. Същински еликсир, жива вода!
Мариза се опитва да ми подшушне страховете си, незнае, че и аз съм в течение на положението.
Ървинг и другарката му изникват в отвора на вратата. Силуетите им се очертават на фона на нощта като? Китайски театър на сенките.