— Вижда ми се пусто, а? — пита Джоан.
— Така е. Подай ми големия фенер. Ще ида да хвърля едно око в мината. През това време ти извади инструментите.
— Сигурно ще е трудно да се копае — мрънка жената.
— Ами, земята не е твърда. А и само ще ги хвърлим по-навътре, да не сме на военното гробище в Арлингтън!
Отдалечава се. Чувам как под стъпките му хрущят камъчета. Трябва да се опитам да направя нещо сега, докато го няма и вратата на микробуса е отворена. Само Че, какво си мислиш: стегнали са ни китките и глезените с белезници, но съм бил така зашеметен, че го осъзнавам едва сега. Освен това оня газ е бил толкова токсичен, че нямам силици да вдигна и лъжичка за кафе.
и Стържене, потракване на метал. Женицата подготвя нашата инхумация. Лопати, кирки, всичко необходимо I За експресни погребения се вади от отделението за инструменти.
Ървинг се връща. Най-после да го зърна в едър план. Един лунен лъч ми осигурява гледката. Поглеждал ли си някога змия в очите? Е, това е!
Доколкото мога да съдя, зениците му са вертикални, като на някакъв сатанински звяр. Правилни черти на лицето, гръцки нос, леко изпъкнали скули. Оглежда нахвърляните ни артистично тела на пода в микробуса. На замръзналото му лице не се изписва никакво чувство. Сигурно през шибания си живот е очистил повече хора, отколкото са загинали в битката при Вердюн, при това с удоволствие. Хладнокръвен, решен на всичко убиец, когото нищо и никога не е трогнало и няма да трогне. Изважда ключове от джоба си и освобождава Мариза.
— Госпожице, станете, ако обичате!
Горкото момиче се опитва да се помръдне, но проклетият газ ни е лишил от всякаква воля за движение. Все още сме абсолютни дрипи.
— Ще ви помогна — продължава Ървинг. — Подайте ми ръка!
Властно сграбчва за китката очарователната ми приятелка и я издърпва. Когато се озовава седнала на ръба на каросерията, той се навежда и я мята на рамо с рязко движение. После тръгва с товара си към дълбините на изоставената мина, понесъл и мощния фенер, който се люлее и осветява тунела като прожектор на противовъздушната отбрана. Безмилостно заслепяващата светлина танцува в земните недра. Галерията върви надолу под лек наклон и това навярно усилва още повече ужаса на Мариза, защото пътят напомня за спускане в преизподнята. Смътно различавам подпори, разхвърляни талпи, преобърната вагонетка, която, изглежда, ръждясва тук от години. Лъчът се стопява до светла точка, точката до отблясък, а после мракът възвръща правата си, както възхитително написа Андре Жид в „Пази си дупето, бейби, идвам!“, втория том на „Ела с мен в пещерата“.
Джоан се покатерва във возилото, за да ме огледа на спокойствие. Драмата е в това, че тя е красива, изпълнена с чар, със секедодупка и с каквото още си пожелаеш. Хич няма вид на убийца. Иде ти да замъкнеш тази дамичка, която леко закача четирийсетака, в климатизирана стая, да пуснеш желязната завеса, като оставиш само щипка светлина, и да й разкажеш голямата игра. Пада си по борбите на голо, надявам се. Погледи като тези, които ми хвърля, ги разчитам като по книга. Изписано е „Ъщ мръсница“, „вулкан между полукълбата“.
— Вие сте страхотно секси — подмятам аз. — Надявам се, че Ървинг ви насмогва, макар че е американец, защото би било безумие да не стопанисваш, както трябва, такова съкровище.
Усмихва се заинтригувана.
— Смятате, че американците не са достатъчно надарени за любов?
— Не малко, а никак! Е, сигурно има и изключения. С Ървинг играете ли понякога на „горски телефон“?
— Това пък какво е?
— Ами „разхлабена мандолина“? Правил ли ви е „разхлабена мандолина“?
Тя свива рамене.
— Говорите глупости!
— Така ли мислите? Знаете ли, Джоан, вие сте храбра жена, доказва го и вашият удар с ножа за добре дошъл тази вечер. Авантюристка без скрупули сте, но се обзалагам, че в любовта не знаете и една стотна от това, което може и върши последната загубена масажистка у нас!
Не се съмнявам, приятелю читател, че ще ти се стори съвсем не на място този фриволен флирт в така съдбовен момент от съществуването ми и ще си кажеш със своя критичен дух, от който толкова ми е писнало, че твоят Сан А. не взема на сериозно обстоятелствата, чиято развръзка би била фатална за Мариза, за Фредерик и за мен. Разбира се, съзнавам твоята изненада, дори възмущение, но ще ти възразя, че когато на съществуването му се слага край, човек трябва да го посрещне с ведро лице, па макар и само заради уважението, която дължи на самия себе си.
Опитвам се да постигна непостижимото. Което е мой дълг, тъй като Господ е дарил мъжа с вечно недоволство от постигнатото, а жената — с вечно постигане на недоволството.