— От началото — съветвам го аз. Поколебава се, после промърморва:
— Добре, щом настоявате.
И се отприщва. Докато говори, мачка духалото на своя дринк, какво ли не прави с него.
— Аз съм от испански произход — казва. — Баща ми бил републиканец и след победата на Франко избягал във Франция заедно с жена си и новородения си син Мигел. След войната жената на баща ми умряла от левкемия. Татко се пропил от мъка, та затова Мигел израснал на улицата, станал малолетен престъпник и попаднал в изправителен дом. В началото на петдесетте баща ми се разболял тежко и спрял пиенето. Пооправил се и тогава Срещнал майка ми. По тоя повод съм роден аз през 1953 година. Малко след раждането ми старецът си отиде. Майка ми се трепеше, за да ме отгледа, и мога да ви уверя, че детството ми не беше розово. Един ден цъфна млад ПИЧ, тьпкан с мангизи. Беше брат ми Мигел. Научил за смъртта на отеца и дошъл да види как изглежда братчето му. Много държи на семейството. Години наред не ни забравяше. На пет-шест месеца цъфваше изневиделица, натоварен с подаръци за майка ми и мен. Водеше ни на ресторант и ни връщаше в апартаментчето с лъскавата си лимузина, а преди да тръгне, оставяше на кухненската маса пачка. Когато го питахме какво работи, измънкваше за някакъв бизнес. Личеше си, че не му се приказва за това. Държеше на моето образование и ми плащаше таксата в едно тежкарско частно училище. Обаче един ден видяхме образа му по телевизията и във вестниците. Арестували го за участие в обир на банка с още няколко души. Много не се изненадахме. Лепнаха му шест години. Ходехме му на свиждане в Поаси и той всеки път ми заръчваше да не правя като него, да вървя по правия път. Съветваше ме да уча и да се издигна в обществото.
— Е, и ти с какво се занимаваш? — прекъсвам го.
— С диаманти.
— Дръж ме!
Туй възклицание съм го прихванал от моя шеф, Стария, който си пада по архивните лафове. Любителят на черен кадаиф вдига ръка, за да успокои топката.
— Чакайте! Вярно, голяма фирма, ама скромно положение. Посредник съм в търговията с чакъл, от време на време врътвам и по някоя лична далаверка. Обаче, господин комисар, не си мислете разни неща, досието ми е кристално чисто, като диамантите, които продавам. Можете да се осведомите за мен, репутацията ми е бетон.
— Не се и съмнявам — отвръщам искрено. — Семейно положение?
— Женен, две деца — той се изчервява. — Така си е, не е добре за един почтен глава на семейство да се увърта покрай фльорците из кафенетата, но мога да ви доверя за свое оправдание, че жена ми е фригидна като Северния полюс. Нашите момченца съм й ги правил едва ли не под упойка. А пък на мен кръвта ми е гореща, андалуска, по двайсет и четири часа това ми се прави.
— Не се извинявай, синко, дертът си е твой. По-добре ми разкажи още за брат си.
Нашият нов „приятел“ издухва половината от чашата си, преди да продължи:
— Смъкнаха му от присъдата и след четири години излезе. Продължи да идва все така с пълни ръце, както и преди. Дойде и на сватбата ми. А като се родиха децата, започна да глези тях, както беше глезил мен. Тревожех се за него. Шубе ме беше да не го приберат пак на топло за някой голям удар. Понякога отварях приказка, но той все го увърташе. Последния път, като се видяхме, каза, че заминавал за Щатите. Запознал се бил с някакъв страхотен мъжага и почвал съвсем нов живот. Много се беше запалил. Замина. Получих само едно-две писма. Той не е много по писането. Приказката му вървеше, но пред белия лист се панираше. Писа, че искал да ни плати почивка в Маями, на четиримата. Нямаше адрес, не можах да му отговоря. Една сутрин ми се обади по телефона, за да се разберем за датата. Уговорихме се да идем през великденската ваканция, в края на април. „Извади визи, след три дни ще ти пратя билети“, каза, преди да затвори. Вече е 4 юли, а от него ни вест, ни кост. Не получих и билети. Човърка ме отвътре, че му се е случило нещо, господин комисар. Канех се да попитам в полицията, но с тоя живот, дето го водеше Мигел, ме е страх да не му разбъркам нещо, нали разбирате?
— Разбирам — кимам аз.
Орачът на ливади поклаща глава:
— Чудна работа, трябва да ме е страх от вас след онова, което си позволих с госпожицата, а ето че ви се доверих изцяло…
— Следваш инстинкта си — обяснявам му. — Значи си добро момче. Ще ти дам нещо за писане и ти ще ми драснеш всички данни за себе си и за братока. Ще напишеш каквото си спомняш, и ще ми доставиш по най-бързия начин писмата, които ти е пратил от Щатите. Става ли?
— Не знам как да ви благодаря, господин комисар.
— Щом не знаеш, не ми благодари!
Така се разделяме. Мари-Мари вика:
— Ти май ще се захванеш с този случай…