Тъй че, читателю приятел, когото толкова ценя, независимо от чувствата, които будиш у мен, казвам ти, аз предприемам едно отчаяно начинание. Съблазняване, което се е практикувало редовно в епохата на римския упадък. Открил съм путрпо\уотап [???] у тази мадама и си казвам, че това е ахилесовата й пета. Макар и слаб под мижавата светлинка на плафона, насищам погледа си с цялата порочност, на която съм способен.
— Чух разговора ви с Ървинг по пътя и не си правя никакви илюзии за съдбата си. Знам, че ще убиете и трима ни. Защо тогава, докато вашият тъпкач „разпитва“ моята другарка по нещастие, не ми окажете една последна милост, която никога няма да забравите, честна дума на Казанова!
— Каква е тя?
— Позволете ми да вкуся вашата торта, Джоан. Не ми казвайте, че не ви изкушава. Вие сте така чувствена, че перспективата да ви извърти език един победен гладиатор сигурно ви възбужда до полуда. Няколкото минути отсъствие на вашия човек, нощта на това усамотено място, обреченият ми живот, фактът, че съм окован, дори присъствието на брата би трябвало да са за вас извор на свръхвъзбуда. Вдигнете си плисираната пола, смъкнете си слипа, коленичете над мен и ви обещавам усещания, за които даже не сте подозирали, красавице.
Тя се разсмива неистово. Изръмжава една дума, която би трябвало да значи „глупости“, но както си забелязал, не владея достатъчно блеенето на сънародниците на Тони Блеър, за да съм сигурен.
Поглежда крадешком към зейналата мина. Долавят се кънтящи в дълбините звуци. Надигат се и ехтят далечни вопли. Изглежда, Ървинг наистина „разпитва“ Мариза. Дали я наранява? Мисля, че по-скоро я заплашва да я изостави в мината, като й обяснява какво я чака заедно с всички екстри: студът, мракът, плъхове те, големите като вампири прилепи.
— Елате бързо! — казвам на Джоан. — Нямаме нито секунда за губене.
И тогава, подкокоросана от дявола, от пожара в пещерата, от бунта на сетивата, госпожичката извършва действията, които съм й препоръчал. Светкавично разголване. След което ме яха, намества се, осигурява ми достъп. Шило създание, понесено от пороя на преливащата си сексуалност! Не ми остава друго, освен да мина в настъпление с моето тържествуващо тиролско ойларипи на уста. О, алпийски пасища на Австрия! Господи, колко е трогателна песента на тялото в дълбините на леса! Как участва, влажната ми! Предлага се цялата, подканя ме към крайности, като се полюшва бавно с вроденото умение на закоравяла ездачка. Внимание, очите! Ноздрите! Консумацията на къдрава торта може да завърши със задавяне, ако не я владееш до съвършенство. Но аз действам с лекота и блясък, придобити след дълга практика и тежки тренировки като в морската пехота. Тя стене сладко и се разтапя от моята лакомия. Сигурно си казва (ако още е в състояние да формулира мисли), че трябва да свърши, преди да се е върнал лошият чичко. Ако Ървинг завари музата си, както й настройвам арфата с моя език на хамелеон, макар и покойник, ще изпадне в нервна криза и ще й покаже къде зимуват раците! Тъй че тя развихря целия си бурен темперамент и дори си акомпанира със соло на китара за един пръст.
Стегнатите й мускулести бедра обгръщат главата ми и притискат ушите ми, но все пак чувам онзи гегпйс крясък, който се носи от дълбините на мината. Вик на Ясена, изпълнен с неописуемо страдание. Това пришпорва моята ездачка. Тя пъшка от удоволствие. Но не и дълго. Събирам цялата си смелост и докато й прещраквам лекичко ключето за рая, притискам устата си като вендуза и разширявам сладкия тунел с полиглотския си мускул. После правя върховно усилие, за да карам до шах хищните си челюсти в нейната уличка на удоволствията. Отначало изохква тихо от приятна изненада, но аз съм се превърнал в побеснял вълк, заривам зъби в нейната интимност и захапвам!
— Чу ли, Пульо? Захапвам с мъртва захапка. Акробатът, който се прави на летящ пумпал горе под купола, като се държи с кътници за мундщук, закрепен на въже, едва ли стиска по-силно от моя милост. Вкус на кръв веднага изпълва устата ми, парче плът, което, ако не се лъжа, доскоро е служило за клитор на мадам, пропада в гърлото ми и ме задавя.
Джоан изпищява. Викът й приглася на крясъците пи храбрата ми Мариза. Подскача, за да се изтръгне от хватката ми, но нещо я задържа. Не загрявам веднага с какво се занася (както би казал Дебелия). Тя се дърпа назад, като увлича със себе си някаква тъмна сянка. Вече не пищи, а само издава приглушено скимтене. Цялата оплетена навалица изпада от микробуса и чак тогава ми се разкриват измеренията на драмата: Фредерик е изплувал от отвъдното. Тъкмо когато съм впивал остри зъби в деликатните части на Джоан, той е прехвърлил през главата й окованите си ръце, омотал е веригата около шията и е увиснал с цялата си тежест на гривните, тъй че мръсницата сега е не само обезклиторена, но вероятно и обезгърлена.