— Марииииза!
Струва ми се, че долавям някакво стенание. Ускорявам ход, като си кълча глезените по изровената почва.
От мощния лъч на фенера стените на този адски проход към бездната танцуват, сякаш пътувам по северната линия на парижкото метро. Галерията завива и излиза до нещо като кръстопът, където се разклоняват два тунела.
— Марииииза!
— Антоан!
Слава тебе, Господи! Продължавам надясно и я различавам на предела на лъча като светло петно върху Калния под. Лежи в неестествена поза: кракът й е заклещен между спиците на колелото на една вагонетка. Разбирам причините за ужасяващия й крясък: мръсникът й е счупил крака, като е използвал желязната джанта за опора. Извергът не си поплюва. Ако трябва да разпита жена, първо й чупи щеката, за да създаде подходяща обстановка, да я предразположи.
Криво-ляво освобождавам Мариза, а тя пищи от болка. Търся с какво да направя шина, най-сетне изравям две железни пръчки и ги стягам с колана си на крака й, който е счупен над глезена. Безкрайно предпазливо вземам момичето в ръцете си.
— Дръж се, сърничке, стискай зъби!
Опитва се да сдържа риданията си, но я боли толкова, че изпищява при всяка моя крачка.
— А те? — прошепва между две изохквания.
— Жената ритна камбаната, той не е много по-добре.
— Ти успя?
— На жената Фредерик й видя сметката. Аз се позанимах с мъжа.
Е пътят е дълъг. Нея я боли, аз се измъчвам. Ето го най-сетне свежия нощен въздух.
Мариза плаче от болка. Казвам си, че ако гадът е Още жив, този път ще го пречукам. Но не е имало смисъл от тези угризения на съвестта: той е духнал. Чуваш ли?
Взел е микробуса и е зарязал двата трупа на земята. Минал е през тялото на брат си, докато е маневрирал. Това бягство ме обърква. Разполага с оръжие и е можел да ни убие, преди да се разкара.
— Разпитва ли те кой е в течение на мнимата му смърт?
— Да.
— Ти каза ли му?
— Да, проговорих за баща си, но добавих, че сте предупредили френската полиция.
— Окей, ясно. Предпочел е да спечели време, отколкото да ни очисти, което не би променило нищо в неговия проблем.
Шибан държелив боклук. Тоя трябва да има девет живота като котка, щом е успял да реанимира след толкова шутове в черепа и в орехите! Распутин на подземния свят.
Полагам клетата си малка дружка на сухата трева. Мината зее в хълбока на Сиера Невада. Зад нас, леко на юг, се издигат снежните склонове на връх Уитни, а отпред ниските хълмове се спускат към крайбрежната равнина. Виждат се светлините на Фресно, а в далечината, много по-далеч надясно, огнени отблясъци, кои то трябва да са Сан Франциско.
Мястото, където се намираме, е пусто и мрачно. Мината не се използва от много отдавна и лакомата природа скоро ще погълне и последните следи от човешко присъствие. Добре сме се насадили! Километри пустош ни делят от всякаква помощ! С тоя лошо счупен крак, който сигурно се нуждае от спешна операция.
— Как се чувстваш, сърчицето ми?
— Не съм много добре!
— Знаеш ли какво се налага да направим?
— Ще ме оставиш и ще отидеш да търсиш помощ.
— Нямаме избор.
Тя шепне:
— Единственото, за което те моля, е да ме отведеш по-далеч от… от тези…
— Естествено.
— На някое скрито местенце, много скрито, в случай че той се върне.
— Добре, но не се бой: няма да се върне. Сега се чувства преследван и го води само една мисъл: да се покрие. Ние сме второстепенна опасност за него. Той бяга от много по-ужасяващо зло — от Черния картел!
— Какво е това?
— Най-могъщата и най-добре организирана престъпна организация в САЩ. Пред нея мафията е като отряд скаути. Ървинг Клей е забъркал целия този батак, защото шефовете на картела са решили да го премахнат. Изглежда, е успял да им върже тенекия с естествената ви смърт. Но разберат ли, че ги е прекарал, ще му строят страхотна корида.
— Какво може да направи?
— Най-напред ще си смени пак самоличността. Ще използва, че вече не е следен, за да потъне някъде. Но така само ще отложи неизбежното.
Докато й обяснявам, се оглеждам за мечтаното й скривалище. Зървам съвсем наблизо нещо като ниша в залата, покрита с мъх и затулена зад няколко храста. Там ще може да чака. Завивам я със сакото си, оставям й фенера.
— Събери кураж, скъпа, защото може да не стане бъързо. Гледай да не мърдаш и си дръж крака изпънат.
Мокра целувка по трескавите й устни. Тя въздиша:
— Звездите не са същите като при нас.
— Така ти се струва — отвръщам. — В същото полукълбо сме.
И заминавам.
Ей сега ще те спукам от ташак.
Едно приятелче от времето, когато дебютирах в ченгесарницата, почваше всяко второ изречение с тоя лаф: „Ей сега ще те спукам от ташак.“ И ръсеше пълни дивотии без капка майтап в тях. Тъпизми, брадати вицове, от които ми гноясваха евстахиевите тръби.