Порталът зее, вратата на гаража също. Зървам вътре микробуса, с който ни откараха до мината. Но поршето го няма. Кой знае докъде е изпърпорил мръсникът! Не му е трябвало много време да отскочи, да натъпче дисагите с дрешки и жълтици и да щипне. Пари му на яйцата! Някъде нещо е заяло в съдбата на баровеца. Изживява черни часове. Дори не си достави малкото удоволствие да ме накълца на парчета, преди да духне. Обяснявам на Совьор, че е заминал с порше.
— Сега навърта километрите като хамстер във въртележка — заключавам. — А ние като последни гурели ще бъхтим по пътищата да търсим бяло открито порше.
— Че толкова ли са много? — пита Совьор.
— Повече, отколкото можеш да си представиш, хеле пък в Калифорния. А и магистрали колкото щеш. Да не мислиш да ги обиколим всичките?
Но Совьор е като африкански дънер, оформен на тотем. Стои и не мърда, чак физиономията му се е разкривила от напъна да измъдри нещо.
— Трябва да помислим — мърмори си.
— Аз ще полегна, докато свършиш!
— Значи рахатува си той оная вечер в колибката с гаджето. Може и да са били заспали. Братчето ги буди и се почва гасенето на пожара. Тръгват към него, но са тарикати и вземат две коли. Жената отива да види какво става, той се скатава отстрани. Появявате се вие с Мариза. Те ви прекарват с пропан бутан и ви замъкват в изоставената мина, за да ви накарат да пропеете и после да ви видят сметката…
— Не ми разказвай този филм, Совьор, гледал съм го!
Но той е почнал мисловната копан и няма спиране. То да не е като да размахваш колт…
— После палачинката се обръща — продължава Совьор. — Докато той троши кокалите на моето момиче, ти и братчето му очиствате мадамата. Ървинг се явява, открива, че кифлата е гушнала китката, пречуква вероломния си брат (каква дума в устата на стария бандит, почва да му личи, че общува с мен!) и изпада в отчаяние. Ти, бодрият френски комсомолец, използваш случая, за да го препарираш. И хукваш да спасяваш Мариза. Обаче тоя гад не е чак толкова нокаут, колкото ти се е сторило. Освестява се, докато те няма, и духва. Мисли си, че има малко време, преди да стане мазалото, но не много. Ценна му е всяка минута. Връща се във Фресно, прибира колкото може по-голяма пачка от тая кочина, скача в най-бързата кола и се чупва.
— Какво резюме! Моите издатели ще те глътнат като топъл хляб, да им пишеш анотациите. Директорката ще те позлати.
Казва, сякаш рецитира научен наизуст текст:
— Опитвам се да му вляза в кожата. Комбината му е издънена. Гаджето, дето му лежи на сърцето, е в студения бюфет. След няколко часа историята ще гръмне из целите Щати. В организацията ще почнат едни съмнения, ще пуснат цяла глутница по дирите на Мигел дела Рока, чиято фирма носи. Федералните също няма да си Поплюват. На това му се вика суматоха, чичовото! Как може човек да мине между капките в подобен случай?
— Ти ми кажи, нали си бил златар! — отвръщам.
— Беж през границата! — уверява ме Коджапул.
— Коя?
— Най-близката!
— Мексико?
— Така да е: Мексико — сочи ми таратайката: — Скачаме ли?
— С тая трошка! С два тона старо желязо да гониш порше с три часа аванс?
Той тропва с крак.
— Не те карам да идваш, ченге! Ако не искаш, вземам нисана от гаража и тръгвам. Ако не настигна хубавеца преди границата, ще го настигна след нея! Разполагам с остатъка от дните си, за да го пипна. Тоя боклук, да ти призная, стана смисъл на живота ми. Страх ме е да не му се случи нещо, преди да съм го сгепил!
Омразата му е неумолима, стряскаща като шедьовър на изкуството.
— До Мексико може да се стигне не само по магистралата. Не забравяй, че тоя е истински дявол.
— Дявол със смъртта, завряна в гащите, Антоан! Единствената му мисъл е да се измъкне колкото може по-бързо.
В този миг ме хлопва по главата една гигантска идея, както казва приятелчето ми Берю.
— Совьор — шепна аз, — намират ли ти се малко мангизи?
Той мига изненадан.
— Има си хас! Да не мислиш, че съм тръгнал да освобождавам Божи гроб с празен резервоар?
— Цифра, искам да кажа.
— Сто хиляди в зелено, сто хиляди в пътнически чекове плюс едно тесте за белот кредитни карти!
— Тръгвай тогава, знам какво ще направим!
ДОБРИ НОВИНИ
Над Манхатън се развиделяваше. Очите на тримата мъже бяха зачервени от безсънието. Чашките за кафе от автомата в преддверието препълваха кошчето. Климатикът не смогваше да разпръсне цигарения дим, който се стелеше във въздуха и размиваше очертанията на предметите и хората. Русият беше метнал сакото си на облегалката на стола. Арабинът си беше събул обувките, защото го болеше палецът, премазан наскоро от изпуснато тежко куфарче.