Нахвърлиха се на снимките.
— Окей! — каза трътлестият. — Наистина е той.
Грабна слушалката, за да съобщи на мъжа с белите коси. Той тъкмо се къпеше. Спря струите вода, които го шибаха от всички страни, и вдигна слушалката на стенния апарат в банята. Без очила приличаше на сляпа риба. Изслуша информацията на набития и почувства как гърдите му се издуват от радост. Наистина, страхотен екип! Момчетата нямаха грешка.
— Отлично — похвали ги старецът. — Нали знаете какво да правите, милички? — другият се досещаше, но остави шефа да се доизкаже. — Преди да очистите тоя боклук, ще го заведете на някое закътано място и ще го накарате да изплюе кой го е предупредил, ясно ли е? — поколеба се леко и нареди: — Предупредете ме, преди да почнете разпита, държа да присъствам.
Том Лимбер беше обръснал старателно главата си, за да легне плътно гъстата бяла перука. Не можеше да си позволи риска да щръкне някой от собствените му рижи кичури.
Кучето му Бътерфлай привикваше трудно с него. Макар да го обсипваше с ласки и с лакомства, животното си оставаше омърлушено и го „водеше“ с нежелание. Докато той просеше, Бътерфлай лежеше свит на кълбо, вместо да гледа с оня умоляващ израз, който така привличаше милосърдните души, когато бяха от бор със стария Сами.
Том си оправяше леглото. Жилището миришеше на пожар. Колкото и да пръскаше с какви ли не дезодоранти, мирисът бе пропил целия апартамент. Постепенно се примиряваше, всепроникващата миризма му помаеше да се вживее в образа си. Беше остра и жива. „Ние белите смърдим на мърша, мислеше си той, с тая кожа? Цвят на разложение“.
Когато свърши с леглото, занесе в умивалника чашата, от която беше пил кафе. После си взе сгъваемото столче и тарикатската табелка, която бе осигурила благополучието на стария Сами: „Чувал съм, че животът е хубав. Вие можете да го видите, аз не.“ Истински Шедьовър на психологията.
— Хайде, Бътерфлай!
Кучето остана да лежи на постелката си. Том изръмжи:
— Ставай, стара дрипо, че сега ще те сритам! Животното, изглежда, разбра заплахата, надигна се и тръгна с подвита опашка към вратата. Сами го държеше на каишка. Беше сложил класически черни очила и нахлупил старото бомбе, в което после събираше подаянията. Отвори вратата и замръзна.
Четиримата стояха неподвижни на прага, насочили пистолети към него.
— Здрасти, Том — каза набитият. — Тази сутрин не си н много добра форма.
Лимбер носеше оръжие, но разбра, че няма смисъл да опитва каквото и да е.
— Здрасти — отвърна. — Не знаех, че сте толкова ранобудни.
Всичко продължи в една частна спортна зала, разположена под земята. Имаше гимнастически уреди, кон, висилка и цял комплект щанги, подредени грижливо на отделен килим.
Когато влязоха, старият вече беше там, седнал на единствения стол в помещението. Том Лимбер го поздрави с обичайната почтителност, която му засвидетелстваха всички. Белокосият го изгледа със смразяващ поглед.
— Хубаво сте се маскирали, Том. Човек ще рече, че сте клоун.
Атмосферата беше странна. В цялата сцена нямаше нищо войнствено. Хората от Черния картел не бяха ядосани на Лимбер. Просто бяха доволни, че са го спипали, преди да е изтекъл срокът. Смятаха за логично да се опита да отърве кожата, след като се е почувствал обречен. От своя страна Том изпитваше огромни примирение. Твърде често беше носил на другите смърт, за да не приеме своята, когато виждаше, че е неизбежна. Чакаше спокойно, без дори да му дойде на ум да моли за прошка. В неговия свят знаеха да губят. Не беше изпитвал ни най-малка милост към жертвите си, затова сега не очакваше никаква и за себе си.
— Том — попита старецът със златните рамки, — кой ви предупреди?
— Никой — отвърна Лимбер. — Сам се досетих.
— Бъдете разумен — каза босът. — Не искате ли всичко да мине възможно най-добре?
Лимбер разбра, че събеседникът му държи непременно да узнае кой го е предупредил. Фактът, че беше дошъл лично, макар да го отвращаваше мръсната работа, показваше какво значение придава на въпроса. И в този съдбоносен миг, когато се решаваше съдбата му, Том Лимбер си каза, че последното удоволствие, което може да си достави, е да сговни живота на мъчителите си.
— Нали не искате сега да си измисля нещо — възрази той. — Пак ви казвам, почувствах, че отношението към мен се променя, и си направих изводите.
Старият поклати глава. Падналият клепач закриваше почти изцяло окото му и той се дърпаше назад, за да вижда човека отсреща.
— Изборът си е ваш, Том — мирно отрони той.
И махна на останалите, за да покаже, че им предоставя инициативата. Сякаш по уговорка те се обърнаха към русия, защото именно на него беше наложило първоначално да „неутрализира“ Том Лимбер. Руеиш помисли за миг и каза на Том: