Русият издърпа пистолета с отвращение и отиде да го измие на умивалника. Другите гледаха стария, който кръстосваше залата със спъната походка. След малко овладя нервите си и застана пред своите хора.
— Клей ни е прекарал с тоя рак — заяви той. — Том ни изнесе добро представление в ролята на черен просяк от квартала, обаче Ървинг е същински виртуоз! Направо се е зачеркнал от гражданските регистри. Момчета, остават ни по-малко от двайсет и четири часа, за да нагласим будилника на Клей на последната му минута — усмихна се на думите си и добави: — Не ви казвам да търсите жената, това си е азбуката на занаята. На конете, каубои мои, трябва да настигнем влака!
ТОВА БЕШЕ ЧЕТВЪРТОТО УБИЙСТВО.
10.
Напомня ми за Мариза. Не за Мариза Коджапул, на нея хирургът сега й тропосва пищяла, а за Мариза Бастие, оная прочута авиаторка, която през 1936 г. прелита сама над Атлантика и загива тъпо (кой ли умира умно?) на въздушен празник в Лион. Същият тип решителна жена с къси коси и волева брадичка. „Не й е студено на очите“ (както ще рече Берю).
Да можеше да я видиш как юрка хеликоптера в бледозеления си гащеризон. Бас ловя, че и от карате отбира и ще те просне възнак, само да си й посегнал. А, Бога ми, не само на теб ти се иска! Щом я видиш, и бушонът ти изгърмява, стига да клатиш поне сто грама между краката си.
Седнал съм до нея и мога да я съзерцавам в профил. Кестенява, с един особен бял кичур, лунички, очарователно носле, уста, която веднага си представяш върху твоя, едноокия, светлокафяви очи, „засенчени“ от дълги мигли, както казват колегите ми, дето дращят романчета за пестовни домакини.
Само едно ме стряска в нея: пуши. Фасът й дими в ъгъла на устата, но не я кара да мижи, както става обикновено.
Твоят покорен слуга е недоспал, размазан от умора, неспокоен като въшка в гащите на Стефани, принцесата на Монако, но въпреки всички притеснения неспособен да забрави какви магистрални пътища би могъл да прокара по снагата на тази привлекателна личност.
Въпреки че коефициентът ти за интелигентност е малко по-нисък от този на домашната амеба, не може да не си стоплил, че гениалната идея, която ме накара да викна еврика пред нелегалната бърлога на Клей, беше да наемем хеликоптер, за да уловим пиленцето.
В Щатите този начин на придвижване е доста разпространен — сума народ си има машинка, а фирмите, които ги дават под наем, са легион, както би казал Цезар.
Без проблем намирам онази, която задоволява нуждите на Фресно. Собственичката е госпожа Симпсън (фамилия, прославена покрай фърфалото на покойния Едуард VIII, мимолетен крал на Англия). Срещу добра сумичка тя приема без дърпане мисията, която планира ме, тоест настигане на един симпатяга с открито бяло порше преди мексиканската граница. За по-сигурно и показвам полицейската си карта, но си е ясно, че тя би си почесала с нея венериния хълм. И Ал Капоне да бях, пак щеше да приеме, стига аз да приемех условията й. Намисляме следната стратегия: летим над магистрала та на отиване, а ако не стане нищо, се връщаме над съседния път. Речено — сторено! Възнасяме се като три малки дяволчета.
Тя поддържа ниска височина, така че лентата, която се вие под краката ни, може да се разглежда като семеен албум. Разполагаме и с бинокъл, за да разпознаем по-лесно Клей, ако случайно го мернем.
Машината е чисто нова. Лъскава. В бяло и оранжево, да се вижда отдалеч. Върти й се шайбата (което си е важно за един въртолет). Г-жа Симпсън дава газ, обяснихме й, че нашето приятелче има с три часа аванс. Обаче неговата скорост е ограничена със закон, а нашата не е. По сметките на красивата ни пилотка, ако е тръгнал по магистралата, щели сме да го зърнем след около час и половина. Но аз си се блещя, защото Ървинг може да не е надул веднага по шосето. Отзад Совьор прави същото. Дъртият бандит е като паметник на омразата. Не обелва и дума, целият се е стегнал, точи врат и цъкли очи, сякаш се кани да рипне от хеликоптера веднага щом го засечем.
В един момент решавам да поразмърдам пласта пушилка в кабината.
— Пречи ли ви димът от цигарата? — пита.
— Малко — отвръщам. — Само вкусът му. Усмихва се.
— Е, значи не ви засяга.
— Засега — казвам. — Но не и след малко. Тя не включва.
— Как така?
— Откак ви видях, мисля за фатално неизбежната ни целувка. Устни като вашите и език като моя са създадени едни за други, както, надявам се, не ви е убягнало! Не е възможно да се разделим с едно тъпанарско Bye. Ние сме човешки същества, Мариза, а не говорещи роботи.
— Не се казвам Мариза!
— Вие го твърдите!